Къпиново вино

Джей забеляза, че Джо е струпал няколко стари щайги до стената. Старецът непрекъснато поглеждаше към тях, сякаш бързаше да се върне и да довърши някаква работа, която е прекъснал. Джей почувства как го връхлита гняв. Каза си, че заслужава повече от това. Винаги беше вярвал, че Джо го уважава. Момчето се втурна към Недър Едж с пламнало лице. Остави колелото си близо до къщата на Джо — след случката при железопътния мост скривалището му вече не беше сигурно — и тръгна покрай някогашната железопътна линия, после се спусна към Недър Едж и се запъти към реката. Не очакваше да види Джили — нямаха уговорка да се срещнат — и въпреки това Джей не се изненада, когато я видя на брега, надвесена над водата с дълга пръчка в ръка. Беше коленичила и чоплеше с пръчката нещо във водата. Вдигна поглед едва когато Джей се приближи.

Лицето й бе порозовяло и мокро, сякаш беше плакала. Той почти веднага отхвърли тази мисъл. Джили никога не плачеше.

— А, ти ли си — каза тя равнодушно.

Джей не отвърна. Пъхна ръце в джобовете си и опита да се усмихне, но се почувства глупаво. Джили не се усмихна в отговор.

— Какво е това? — той кимна към предмета във водата.

— Нищо.

Тя хвърли пръчката в реката и течението я отнесе. Водата беше кафява, покрита с пяна. По косата на Джили блестяха капчици, заплетени в къдриците й като семенца на някакво растение.

— Проклет дъжд.

Джей искаше да каже нещо, нещо, което би оправило отношенията между тях. Но небето висеше тежко над главите им, а мирисът на пушек и обреченост във въздуха беше непреодолим като поличба. Изведнъж Джей разбра, че никога повече няма да види Джили.

— Да отидем ли да огледаме бунището? — предложи той. — Стори ми се, че на идване видях някои нови неща. Списания, такива работи. Нали знаеш.

Джили сви рамене.

— Тц.

— Времето е хубаво за палене на оси — това беше последен, отчаян опит. Джили никога не бе отказвала предложение за палене на гнезда на оси. Когато времето беше влажно, осите бяха сънени и до гнездото се стигаше по-лесно. — Искаш ли да отидем да потърсим гнезда? Видях едно място до моста, където може да има.

Тя отново сви рамене и разтърси мокрите си къдрици.

— Не ми се ходи.

Този път паузата беше по-дълга, сякаш се точеше до безкрайност.

— Идната седмица с Маги ще се местим — каза Джили накрая. — Ще ходим в някаква тъпа комуна в Оксфордшир. Казва, че там имало работа за нея.

— А-ха.

Беше го очаквал, разбира се. Това не беше новина. Но защо сърцето му се сви, когато Джили му го съобщи? Лицето й бе надвесено над водата, тя упорито разглеждаше нещо на кафявата повърхност. Ръцете на Джей, пъхнати в джобовете, се свиха в юмруци. При свиването пръстите му напипаха нещо. Талисмана на Джо. На допир беше мазен и гладък от постоянното носене. Джей толкова бе свикнал да го носи в джоба си, че съвсем беше забравил за съществуването му. Той приклекна до Джили. Усещаше мириса на реката — кисел, метален мирис на монети, потопени в амоняк.

— Ще се върнеш ли? — попита.

— Не.

Сигурно на водната повърхност имаше нещо много интересно. Тя дори не вдигна поглед към Джей.

— Не мисля. Маги казва, че е време да тръгна в свястно училище. Че повече няма да пътуваме.

Джей отново пламна от злостен, ирационален гняв. Той погледна ядосано към водата. Изведнъж му се прииска да причини болка на някого — на Джили, на себе си. Рязко се изправи.

— По дяволите.

Това беше най-лошата ругатня, която знаеше. Устата му бе като изтръпнала. Сърцето — също. Той започна гневно да рита калта на речния бряг, буца кал и трева се откъсна и цопна във водата. Джили дори не го погледна.

Тогава Джей даде воля на емоциите си, започна отново да рита и буци кална трева се посипаха във водата. Част от калта опръска и Джили, като изцапа дънките и бродираната й риза.

— Престани! Стига си крещял — просто каза тя. — Престани да се държиш като келеш.

Вярно е, каза си Джей. Наистина се държеше като келеш и фактът, че Джили му го казваше, го вбеси още повече. Тя приемаше раздялата им с такова спокойствие, с такова безразличие! Нещо в главата му сякаш прещрака.

— Добре тогава — каза той. — Отивам си.

Обърна се като замаян и тръгна по брега към пътеката, сигурен, че Джили ще го повика. Десет крачки. Дванайсет. Стигна пътеката и тръгна, без да се обръща. Знаеше, че тя го гледа. Стигна дърветата — там вече не можеше да го види — и се обърна, но Джили продължаваше да стои на същото място, без да гледа към него, без да тича след него, просто си стоеше и гледаше във водата, а косата скриваше лицето й и от горещото лятно небе се спускаше трепкащата сребриста пелена на дъжда.

— Добре тогава — повтори Джей с ожесточение, като се надяваше тя да го чува. Но Джили така и не се обърна, затова накрая той продължи пътя си към моста, обзет от гняв и някак празен.