Къпиново вино

Слуховете бяха разменна монета в Ланскене. Следваха още въпроси, задавани с такова невинно любопитство, че Джей не можеше да се сърди. „А мен? Мен има ли ме в книгата ви? А мен?“ Отначало той се колебаеше. Хората невинаги реагират положително на това, че някой ги наблюдава, че описва чертите им, че копира маниерите им. Едни очакват да им се плати. Други се обиждат от начина, по който са представени. Но тук беше различно. Тук всеки имаше нещо за разказване. Можете да го включите в книгата си, казваха. Някои дори записваха историите си — на листче от тефтер, на опаковъчна хартия, на гърба на пакетче семена. Много от тези хора, особено по-възрастните, никога не бяха държали книга в ръце. Някои като Нарсис четяха с мъка. И въпреки това уважението им към книгите беше голямо. Такъв беше и Джо. Поради миньорския му произход от ранна възраст му бе внушено, че четенето е губене на време и той криеше своя брой на „Нешънъл Джиографик“ под леглото, тайно се наслаждаваше на историите, които Джей му четеше, слушаше и кимаше със сериозен вид. И макар че никога не го беше виждал да чете нещо друго освен „Наръчник на билкаря“ и старото си списание, понякога Джо го изненадваше с цитат или литературна препратка, която би могла да бъде резултат единствено от обстойно, може би тайно самообразоване. Старецът обичаше поезията така, както обичаше цветята и почти срамежливо криеше пристрастието си зад маската на безразличието. Но градината му го издаваше. От разсадниците му надничаха теменужки. Диви рози се преплитаха с градински боб. В това отношение Ланскене приличаше на Джо. В практичния нрав на селяните беше вплетена здрава нишка романтика. Джей откри, че буквално за една нощ е станал всеобщ любимец, по повод на когото всички клатеха глави — писателят англичанин, да, малко смахнат, но симпатяга, хе-хе, — който будеше по равно смях и възторг. Блаженият безумец на Ланскене. Засега не можеше с нищо да им навреди. Нямаше вече деца, които крещяха „Ростбиф!“. Дойде времето на подаръците. Отрупваха го с подаръци. Буркан чист мед от Бриансон, придружен с анекдот за по-малката му сестра, която веднъж се опитала да сготви заек — „След като се въртя из кухнята цял час, тя го метна през вратата и закрещя: «Ела да си го вземеш! Не мога да оскубя проклетото животно!»“ — и бележка: „Можете да го използвате в книгата си.“ Домашен сладкиш от Попот, увит и положен грижливо в чантата с писмата, която беше крепила на багажника на колелото си през целия път. Неочакван подарък от Нарсис — картофени семена с инструкции да ги посади откъм слънчевата страна на къщата. Всяко предложение за заплащане би обидило хората. Джей опитваше да се отблагодари за любезността им, като черпеше всички в „Кафе де Маро“ и въпреки това би сред хората, които черпят най-малко.

— Всичко е наред — обясни Жозефин, когато й заговори за това. — Такива са хората тук. Трябва им малко време, за да свикнат с някого. После… — тя се усмихна. Джей държеше в ръка пазарска кошница, пълна с подаръци, които хората бяха оставили за него в кафенето — сладкиши, бисквити, бутилки вино, калъфка за възглавница от Дьониз Поату, домашен пастет от Тоанет Арно. Жозефин погледна към кошницата и усмивката й се разшири. — Може да се каже, че сте добре приет тук, нали?

Имаше едно-единствено изключение. Мари д’Апи, която продължаваше да се държи все така резервирано. От последния му опит да я заговори бяха изминали три седмици. Беше я виждал няколко пъти оттогава, но само отдалеч, два пъти с трактора и веднъж пеша, да се труди съсредоточено на полето. От дъщеря й — нищо. Джей си казваше, че чувството му на разочарование е абсурдно. От всичко, което беше чувал за Мари, можеше да заключи, че тя трудно би се повлияла от онова, което става в селото.