Къпиново вино

Роза го завари да лежи край брега на реката. Лежеше с отворени очи, но като че ли не гледаше наникъде. От радиото, увиснало на един клон над водата, се носеше песен на Елвис Пресли. На брега стоеше отворена бутилка вино. На етикета пишеше „Малини’75“, макар че беше твърде далеч, за да може Роза да го прочете. Около гърлото на бутилката беше вързана червена връвчица, която привлече вниманието й. Както наблюдаваше, англичанинът посегна към бутилката, взе я и отпи. Направи гримаса, сякаш вкусът беше неприятен, но ароматът на това, което пиеше, достигна до нея през реката — внезапно силно ухание на зрели яркочервени диви плодове, събирани скришом. Тя погледна изпитателно към мъжа на отсрещния бряг. Въпреки това, което маман й беше казала, той изглеждаше безобиден. Това беше същият човек, който връзваше смешните малки червени торбички по клоните на дърветата. Роза се питаше защо. Отначало ги събираше като предизвикателство, искаше да премахне следите от присъствието му на своята територия, но постепенно започнаха да й харесват. Те висяха по клоните като малки червени плодчета и се люлееха от вятъра. Тя вече нямаше нищо против да дели тайното си място с него. Роза се премести, за да заеме по-удобна поза сред избуялата трева край брега. Хрумна й, че може да пресече реката, но от последните дъждове камъните бяха потънали във водата, а тя се страхуваше, че няма да успее да я прескочи. До нея любопитното кафяво козле неуморно дъвчеше ръкава й. Роза го побутна с ръка. По-късно, Клопет, по-късно. Зачуди се дали англичанинът знае за гнездото на осите. В края на краищата той лежеше на около метър от отвора му.

Джей отново надигна бутилката. Беше наполовина празна и той вече се чувстваше замаян, почти пиян. Може би небето го караше да се чувства така. Дъждовните капки се спускаха на зигзагообразни вадички по лицето му като сажди. Небето изглеждаше бездънно.

Уханието от бутилката се засили, нещо вътре забълбука и се запени. Това беше весел аромат, дъх на лято в разгара си, на презрели плодове, които падат от клоните, сгорещени от слънцето, отразено в белите камъни на железопътния насип. Този спомен не беше съвсем приятен. Може би заради небето Джей го свързваше с последното си лято на Поуг Хил Лейн, спомняше си за сблъсъка със Зет и гнездата на оси, за Джили, която ги съзерцаваше унесено, докато той се спотайваше наблизо. Джили обичаше да пали гнезда. Без нея Джей никога не би дръзнал да се приближи до гнездо на оси. Тази мисъл някак го смути. Натъжен си каза, че виното сякаш го е върнало в 1975 година. Тогава е било направено. В онази чудна година, изпълнена с обещания и открития. Когато по радиото звучеше „Отплаване“. Така се бе случило и предишните пъти, с другите бутилки. Но неговата машина на времето беше развалена и неизменно го връщаше или две години по-късно, или тук и сега, когато Джо вече го нямаше. Той изля останалото вино на земята и затвори очи.

От дъното на бутилката се разнесе червено кикотене. Джей отново отвори очи с неудобното чувство, че някой го наблюдава. Утайката изглеждаше почти черна на слабата дневна светлина, черна и подобна на сироп, като петмез, а от мястото, където лежеше, му се стори, че забелязва движение в гърлото на бутилката, сякаш нещо се опитваше да излезе навън. Джей седна и се вгледа по-отблизо в бутилката. Вътре се бяха напъхали няколко оси, привлечени от миризмата на захар. Две от тях пълзяха с лепкави стъпки нагоре по гърлото. Трета беше попаднала в широката част на бутилката и изучаваше утайката на дъното. Джей потръпна. Осите понякога се крият в бутилки и метални кутии. Беше го научил през онова лято. Ужилването в устата е болезнено и опасно. Осата пълзеше по вътрешната част на стъклото. Крилцата й се бяха слепнали от сироп. Имаше чувството, че чува бръмченето на насекомото в бутилката, което се усилваше, но може би това бе зовът на виното, чийто топъл наситен аромат смущаваше въздуха и се издигаше като струйка червен дим, знак може би или предупреждение.

Изведнъж близостта до гнездото на осите го изпълни с ужас. Джей осъзна, че чува насекомите под себе си, точно под тънката коричка на почвата. Той стана с намерението да се премести, но в пристъп на неочаквано безразсъдство вместо да се отдалечи, Джей се приближи към гнездото.

Да можеше Джили да е тук сега…

Носталгията отново го връхлетя и той не можа да я спре. Оплете го като паяжина. Може би ароматът от бутилката, от разлятото вино на земята го караше да се чувства така, този аромат на уловено лято, завладяващ, непреодолим. Радиото наблизо изпука и засвири „Чувствам любов“. Джей потрепери.

Това е нелепо, каза си. Нямаше какво да доказва. Изминали бяха двайсет години, откакто за последен път беше палил гнездо на оси. Струваше му се безразсъдно, дори смъртоносно, нещо, което само дете би направило, дете, което не мисли за опасностите. Освен това…

Разнесе се глас — от бутилката, както му се стори, макар че може би виното говореше, мамеше го с лека насмешка.