Къпиново вино

Роза скочи от мястото си и пропъди козлето. Мари я стрелна с ожесточен предупредителен поглед и детето бързо закри устата си с ръка. Джей я погледна озадачен. Защо Мари не позволяваше на детето си да говори пред него? Тя махна към масата с негласна молба Роза да сложи чиниите. Момичето извади три чинии от бюфета. Мари поклати глава. Детето неохотно прибра едната чиния.

— Благодаря за помощта — предпазливо се обади Джей.

Тя кимна и се зае да реже домати за соса. В една саксия на перваза на прозореца имаше пресен босилек и Мари откъсна няколко стръка.

— Имате чудесна ферма.

— Така ли? — стори му се, че долови враждебност в гласа й.

— Не че искам да я купувам — побърза да добави той. — Просто имах предвид, че фермата ви е хубава. Чудна. Добре поддържана.

Мари се обърна и го погледна.

— Какво искате да кажете? — лицето й изразяваше подозрение. — Какво искате да кажете за купуването? Говорили ли сте с някого?

— Не! — възрази Джей. — Просто се опитвах да поддържам разговора. Кълна се…

— Недейте — каза тя с равен глас. Беглата топлота, която бе доловил преди малко у нея, си беше отишла. — Не го казвайте. Знам, че сте говорили с Клермон. Видях камиона му пред вашата къща. Сигурна съм, че ви е давал всякакви идеи.

— Идеи ли?

Мари се изсмя.

— О, знам за вас, мосю Макинтош. Душите наоколо, задавате въпроси. Първо купувате Шато Фудуен, после проявявате голям интерес към земята край реката. Какво кроите? Бунгала ли ще строите? Спортен комплекс като в Льо Пино? Нещо още по-вълнуващо?

Джей поклати глава.

— Не сте разбрали правилно. Аз съм писател. Дойдох тук да довърша книгата си. Това е всичко.

Тя го погледна цинично. Очите й се впиваха в него като свредели.

— Не искам Ланскене да се превърне в Льо Пино — продължи той. — Казах го на Клермон от самото начало. Ако сте видели камиона му, то е защото той продължава да ме засипва с всякакви стари предмети; въобразил си е, че се интересувам от боклуци.

Мари започна да реже лук за соса. По всичко личеше, че не му вярва, но Джей забеляза как извивката на гръбнака й се отпусна.

— Ако задавам въпроси — добави той, — то е просто защото съм писател; любопитен съм. Дълги години не бях писал, но когато пристигнах в Ланскене… — сега почти не чуваше какво говори, погледът му бе съсредоточен върху очертанията на гърба й под мъжката риза. — Тук въздухът е някак различен. Пиша като луд. Изоставих всичко, за да дойда тук…

В този миг тя се обърна с глава червен лук в една ръка и нож в другата.

Джей не се отказваше:

— Честна дума, не съм дошъл да променям каквото и да било. За Бога, не виждате ли, че седя в кухнята ви мокър до кости и намазан с хлебна сода? Приличам ли ви на предприемач?

Мари се замисли върху думите му.

— Може би не — каза накрая.

— Купих къщата съвсем спонтанно. Дори не знаех, че вие… Нямах представа, че… Обикновено не действам спонтанно — довърши той неловко.

— Трудно ми е да повярвам — отбеляза Мари усмихната. — За човек, който съзнателно пъха ръката си в гнездо на оси, не е лесно да се повярва.

Това беше малка усмивка, може би равна на две по скалата от едно до десет, но все пак усмивка.

След това се разговориха. Джей й разказа за Лондон, за Кери и „Джо Пръстената ябълка“. Разказа й за розовата градина и зеленчуците край къщата. Разбира се, не спомена за загадъчното присъствие и последвало изчезване на Джо, нито за шестте бутилки със „Специалитети“, нито за това как тя самата беше попаднала в новата му книга. Не му се искаше Мари да го мисли за луд.