Къпиново вино

Тя приготви обяд — макарони с фасул — и го покани да хапне с тях. После пиха кафе с „Арманяк“. Мари му даде да се преоблече в един комбинезон на Тони, докато Роза играеше навън с Клопет. На Джей му се стори странно, че тя не говореше за Тони като за свой съпруг, а го наричаше „бащата на Роза“, но взаимоотношенията им все още бяха твърде нови, твърде напрегнати, за да си позволи каквото и да било. Ако някога решеше да му разкаже за Тони, щеше да го направи по собствено желание. Мари постепенно се отпускаше. Джей откриваше ожесточеното й желание за независимост, нежната любов към дъщеря й, гордостта от работата, къщата, земята. Усмихваше се някак мрачно, но мило. Притежаваше способността да слуша мълчаливо. Сякаш пестеше движенията си, което издаваше бърз ум. От време на време проявяваше злъчно чувство за хумор. Той си припомни първите си впечатления от нея, предишните си предположения, как беше слушал и донякъде повярвал на думите на хора като Каро Клермон и Мирей Фезанд, и изпита срам. Героинята на романа му — непредсказуема, опасна, вероятно луда — нямаше нищо общо с тази тиха, спокойна жена. Джей беше развихрил въображението си далеч отвъд истината. Той смутено допи кафето си и твърдо реши да не се рови повече в живота й. Животът на Мари и романът му нямаха нищо общо помежду си. Едва късно, много по-късно чувството за неудобство отново изплува на повърхността. О, Мари беше очарователна. И умна, как само го беше накарала да разкаже всичко за себе си, като избягваше всяко споменаване за собствения си живот. Към края на следобеда тя знаеше абсолютно всичко за него. Но имаше още нещо. Нещо, свързано с Роза. Джей се замисли за момиченцето. Мирей беше убедена, че то живее лошо, но нямаше никакви признаци за това. Тъкмо обратното — любовта между майка и дъщеря личеше съвсем ясно. Джей си спомни онзи път, когато ги беше видял край плета. Тази негласна близост между тях. Негласна. Ето какво беше. Роза можеше да говори, спокойно и с лекота. Начинът, по който беше подвикнала на козлето, го доказваше, тази бърза, възторжена реакция. Не, Клопет! Не може в кухнята! Сякаш говореше на козлето постоянно. А Мари? Как само я погледна, сякаш да я предупреди да мълчи.

Защо трябваше да я предупреждава? Джей се връщаше на този въпрос отново и отново. Сякаш Мари не искаше той да чува. А детето не седеше ли с гръб към вратата, когато козлето се опита да влезе?

Как тогава Роза бе разбрала, че козлето е там?

46

Недър Едж, лятото на 1977 година

След като остави Джили, Джей поседя известно време на моста, обзет от гняв и вина, убеден, че тя ще тръгне след него. Когато Джили не се появи, той легна в мократа трева, като вдъхваше горчивото ухание на земя и плевели и гледаше в небето, докато се почувства замаян от гледката на ромолящия дъжд. Започна да му става студено, затова стана и бавно тръгна към Поуг Хил по насипа, като току спираше да разгледа нещо на земята по-скоро по навик, отколкото от същински интерес. Беше така унесен в разходката си, че нито чу, нито видя четирите силуета, които се показаха иззад дърветата откъм гърба му и се втурнаха след него.

Когато ги забеляза, вече беше късно. Там беше Гленда с две от приятелките си: кльощавата блондинка — като че ли се казваше Карън — и едно по-малко момиче, Пола или може би Пати, на десет-единадесет години с продупчени уши и злобна нацупена уста. Те го задминаха, за да му препречат пътя, Гленда от едната страна, Карън и Пола от другата. Лицата им лъщяха от дъжд и злорадство. Очите на Гленда срещнаха неговите и Джей видя, че те блестяха. За миг му се стори почти хубава.

Най-лошото бе, че с нея беше и Зет.

В първата секунда Джей замръзна на място. Момичетата не представляваха особена заплаха. Вече ги беше изпреварвал в тичането, в приказките и в заяждането, освен това бяха само три. Той ги познаваше, те бяха част от Недър Едж, като изоставената шахта или склона над шлюза; като природно явление или като осите — нещо, към което трябваше да се отнася предпазливо, но от което не се страхуваше.

Зет беше друго.

Той носеше тениска на „Стейтъс Куо“ с навити ръкави. В сгъвката на единия ръкав беше пъхнал пакет „Уинстън“. Косата му беше дълга и се ветрееше около тънкото му умно лице. То почти се бе изчистило от акнето, но по бузите му личаха дълбоки белези от някогашни пъпки — белези на посвещаване. Той се усмихваше.

— Що съ закачаш със сестра…