Къпиново вино

Във всяка въображаема история Джей би му отвърнал. Но тук не го направи. Можеше поне да покаже презрение, отчаяно самодоволство. Всички негови герои го правеха.

Джей не беше герой.

Той започна да крещи още преди първия удар. Може би затова се отърва от по-сериозни наранявания. Можеше да бъде и по-зле, мислеше си по-късно, докато преценяваше последствията. Разкървавен нос, някоя и друга синина, съдрани колена на дънките от влачене по насипа. Единственото счупено нещо бе часовникът му. По-късно разбра, че е имало и още нещо, далеч по-сериозно, по-дълготрайно от часовник, дори от счупена кост, което бе пострадало в онзи ден. Беше свързано с вярата. Нещо вътре в него се бе пречупило и не можеше да се поправи.

Както би казал Джо, живецът си беше отишъл.

Обясни на майка си, че е паднал от колелото. Това звучеше достоверно — във всеки случай достатъчно достоверно, за да обясни съдраните колена на дънките и подутия нос. Тя не вдигна такъв шум, какъвто Джей бе очаквал; беше късно и всички гледаха повторение на „Блу Хавай“, част от предаванията в памет на Елвис.

Джей бавно прибра колелото си. Направи си сандвич, извади кутия „Кока-кола“ от хладилника, после отиде в стаята си и слуша радио. Всичко изглеждаше привидно нормално, сякаш Джили, Зет и Поуг Хил отдавна бяха минало. „Странглърс“ пееха „Слагам в ред“.

Същата неделя Джей и майка му си заминаха. Той не се сбогува.

47

Ланскене, май 1999 година

Джей работеше в градината, когато пристигна Попот с пощальонската си чанта. Попот беше ниска, закръглена, румена жена, облечена в червен пуловер. Тя винаги оставяше стария си велосипед край пътя и тръгваше пеша по пътеката, за да занесе пощата на Джей.

— Ех, мосю Джей! — въздъхна Попот и му подаде пакет писма. — Защо живеете толкова далеч от пътя? Обиколката ми винаги се удължава с половин час, когато има нещо за вас. Докато дойда дотук, свалям десет килограма. Не може повече така! Трябва да си сложите пощенска кутия!

Джей се усмихна.

— Елате да хапнете от пресните ябълкови тарталети на Поату. Има кафе на печката. Тъкмо се канех и аз да пийна.

Попот го изгледа строго, доколкото й позволяваше веселото лице.

— Опитвате се да ме подкупите, а, Ростбиф?

— Не, мадам — той отново се усмихна. — Само да ви отклоня от правия път.

Тя се разсмя.

— Може би ще хапна една тарталета. Имам нужда от калории.

Докато ядеше, Джей прегледа писмата. Сметка за ток, анкетен лист от съвета в Ажен, малък плосък пакет, увит в кафява хартия, адресиран до него със ситен, грижлив, познат почерк.

На марката стоеше печат от Кърби Монктън.

Ръцете на Джей се разтрепериха.

— Надявам се да няма само сметки — каза Попот, след като изяде тарталетата и си взе втора. — Не искам да се чувствам виновна, че съм ви донесла лоши вести.

Той с мъка разгъна пакета.

Спря се два пъти, за да се успокои и ръцете му да престанат да треперят. Опаковъчната хартия беше дебела и твърда, сякаш вътре имаше картичка. Нямаше писмо. Само лист жълта хартия, грижливо сгънат, който съдържаше шепа ситни черни семенца. Върху хартията с молив беше изписана една-единствена дума.

„Специалитет“.

— Добре ли сте?

Попот беше разтревожена. Вероятно Джей изглеждаше странно със семената в едната ръка, хартията в другата, със зяпнала уста.

— Просто бях поръчал малко семена от Англия — едва успя да промълви той. — Бях… бях забравил.

В ума му се въртяха всякакви възможности. Джей стоеше вцепенен, потресен от огромната значимост на тези дребни семенца. Отпи глътка кафе, после сложи семената върху жълтата хартия и ги разгледа.

— Не изглеждат много — отбеляза Попот.

— Не, нали?

Бяха може би стотина, едва покриваха дланта на ръката му.

— За Бога, гледай да не кихнеш — обади се Джо зад гърба му и Джей за малко да ги изпусне. Старецът стоеше до кухненския шкаф небрежно, сякаш никога не си беше отивал, с невъзможни ярки шорти и тениска със Спрингстийн и надпис „Роден да тича“, с миньорските си ботуши и каскет. Изглеждаше съвсем реален, но в очите на Попот не се забеляза изненада, макар че гледаше в същата посока. Джо се усмихна и доближи пръст до устните си.

— Спокойно, момче — кротко каза той. — Мисля да отида да нагледам градината.

Джей безпомощно го проследи с поглед. Старецът излезе от кухнята в градината. Джей едва овладя почти непреодолимото си желание да изтича след него. Попот остави чашата си на масата и го изгледа с любопитство.

— Сладко ли правите днес, мосю Джей?

Той поклати глава. През прозореца на кухнята зад гърба й видя как Джо се надвеси над импровизирания разсадник.

— Хм — Попот гледаше недоверчиво и душеше въздуха. — Стори ми се, че мирише на сладко. На черен касис. На разтопена захар.

Значи и тя долавяше присъствието на Джо. На Поуг Хил Лейн винаги се носеше ухание на пяна, на плодове и карамелизирана захар, дори когато Джо не правеше вино. Миризмата се бе просмукала в килимите, пердетата, дървените мебели. Тя го преследваше навсякъде, проникваше в дрехите му, дори убиваше мириса на цигарен дим, който толкова често обгръщаше стареца.