Къпиново вино

Нямаше никакви пътешествия. Джо Кокс беше миньор, цял живот, от деня, в който бе напуснал училище, до деня на пенсионирането си. След като шахтата в Недър Едж е била закрита, той се е преместил на Поуг Хил Лейн и е заживял с миньорската си пенсия. Може би е бил пенсиониран по инвалидност заради осакатената си лява ръка и е мечтал за пътешествия. Всички негови преживявания, анекдоти, приключения, дами от Хаити, пътуващи цигани — всичко това беше взето от тази купчина стари списания, всичко бе фалшиво като магията му, лаическата му алхимия, скъпоценните му семена, несъмнено придобити от градинари или поръчани по пощата, докато е мечтал — докато е измислял лъжите си — в самота.

Лъжи. От край до край. Фалш и лъжи.

Изведнъж го обзе непреодолим гняв. Той беше неподвластен на разума, породен от болката и объркването, от преживяванията през последните няколко месеца, от раздялата с Джили и предателството на Джо, от родителите, от него самия, училището, от Зет, от Гленда и бандата й, от осите. Всичко това за миг се превърна в един-единствен изблик на болка и гняв. Джей разпръсна списанията по пода, започна да рита и тъпче страниците. Разкъса кориците и стъпка снимките в смесицата от прах и кал на пода. Отиде до празния шкаф за семена и започна да го рита. Изтича долу в избата и изпотроши всичко, което успя да намери — бутилките, бурканите, плодовете, спирта. Под краката му хрущеше натрошено стъкло.

Как можа Джо да го излъже?

Как можа?

Забрави, че тъкмо той беше избягал, че той бе изгубил вяра. Мислеше единствено за заблужденията на Джо. Все пак се беше върнал, нали? Беше се върнал. Но ако тук някога имаше магия, сега тя си бе отишла.

Гърбът го болеше — може би се беше ударил, докато буйстваше в избата. Върна се в кухнята с чувство на тежест и безполезност. Беше си порязал ръката на парче стъкло. Поиска да я измие на мивката, но водата беше спряна. Тогава видя плика.

Беше подпрян грижливо на прозореца до изсъхналия калъп катранен сапун. На плика беше написано неговото име с малки нестройни главни букви. Беше твърде голям за писмо, изглеждаше издут като малък пакет. Джей несръчно го разкъса, като мислеше, че може би все пак Джо не го бе забравил, че това беше някакво обяснение, знак…

Талисман.

В плика нямаше писмо. Той погледна два пъти, но нямаше дори мъничка бележка. Вместо това Джей намери малък пакет — беше един от пакетите със семена на Джо, от шкафа, грижливо надписан с червен молив. „Специалитет“.

Джей разкъса едното ъгълче. Вътре имаше семена, мънички черни семена, стотина, а може би повече, които се търкулнаха между несръчните му пръсти, докато се мъчеше да проумее. Нямаше нито бележка, нито писмо, нито адрес. Само семена.

Какво можеше да направи с тях? Гневът отново го връхлетя като вълна. Да ги засади в градината му? Да се изкатери по бобеното стъбло до вълшебна страна? Джей избухна в злостен смях. Какво точно трябваше да направи с тях?

Семената се посипаха безцелно между пръстите му. От очите му бликнаха сълзи на гневен, отчаян смях.

Джей излезе навън и се покатери на задната ограда. Разкъса пакета и остави семената да се разпилеят като черни точици на влажния зимен вятър. После пусна разкъсания плик да се носи след тях. Чувстваше се изпълнен с горчива радост.

По-късно му хрумна, че може би не е трябвало да го прави, че може би все пак в тези семена е имало магия, но беше твърде късно. Каквато и загадка да му бе оставил Джо, Джей не успя да я разгадае.

49

Ланскене, лятото на 1999 година

Юни доплува като кораб, тласкан от сини рошави вълни. Това беше хубаво време за писане — книгата на Джей се удължи с още петдесет страници, — но още по-хубаво за засаждане, за преместване на младия разсад в наново прекопаните лехи, за подреждане на картофите в редове, за плевене, за сваляне на гирляндите от еньовчета и див бъз от храстите касис, за бране на ягоди и малини за сладко. Джо изпитваше особено удоволствие от това.

— Няма по-сладко нещо от брането на свои плодове от своята градина — казваше той, стиснал цигара между зъбите си.

Тази година ягодите бяха станали хубави — три реда по петдесет метра, достатъчно и за продан, ако му хрумнеше да продава, но Джей не се интересуваше от това. Предпочиташе да ги раздава на новите си приятели, да прави сладко, да ги яде пресни, понякога направо от градината, покрити с прах от розовата почва. Плашилата на Джо — гъвкави пръчки, украсени със станиол и неизменен червен талисман — бяха достатъчни за пропъждане на птиците.

— Трябва да направиш малко вино, момче — съветваше го Джо. — Аз никога не съм правил вино от ягоди. Не съм отглеждал толкова много, че да си струва труда. Искам да видя какво ще излезе.