Къпиново вино

Не каза нищо повече. Отдолу в избата останалите „Специалитети“ подрънкваха с копнеж и нетърпение. Почти не издаваха звук, но аз чувствах как се суетят, как ферментират бързо и вдигат много пяна като развалено вино. „Скоро“ — шепнеха сякаш те зад стъклото в тъмното. Скоро. Скоро. Скоро. Не млъкваха. Стояха до мен в избата по-живи, по-напрегнати от всякога, гласовете им се издигаха в обща какофония от писъци, сумтене, смях и кикотене, които разтърсваха къщата до основи. Къпиново синьо, катранено черно. Само тези две оставаха, но гласовете им бяха станали по-силни. Сякаш духът на другите бутилки още витаеше тук, караше останалите да полудяват. Въздухът бе изпълнен с тяхната енергия. Дори се бяха просмукали в почвата. Джо също беше тук почти постоянно, рядко изчезваше, дори когато в къщата имаше други хора. Джей трябваше непрекъснато да си напомня, че другите не могат да виждат стареца, макар че реакцията им показваше, че по някакъв начин усещат неговото присъствие. Попот усети мирис на сладко. Нарсис — шум от запален двигател на кола. Жозефин почувства, че се надига нещо като буря, което накара космите на ръцете й да настръхнат като на ядосана котка. Джей имаше много посетители. Нарсис, който му носеше семена за градината, беше станал много дружелюбен. Той поглеждаше лехите на възстановената зеленчукова градина с мрачно одобрение.

— Не е лошо — каза веднъж, като потърка с палец един стрък босилек, за да пусне аромат. — За англичанин… Може да станете истински фермер.

Сега, след като посади специалните семена на Джо, Джей започна да работи в овощната градина. Трябваха му стълби, за да се качва достатъчно нависоко и да освобождава клоните на дърветата от натрапчивия имел, а също мрежи, за да пази плодовете от птици. Тук имаше около сто дървета, занемарени от няколко години, но все още хубави: круши, ябълки, праскови, череши. Нарсис сви пренебрежително рамене.

— От плодове не може да се преживява — заключи той мрачно. — Всички ги отглеждат, има ги много и накрая хранят с тях прасетата. Но ако обичате конфитюр… — Нарсис поклати глава, учуден от този негов каприз. — Сигурно няма лошо, а?

— Ще се опитам да направя малко вино — призна Джей усмихнат.

Нарсис го погледна озадачен.

— Вино от плодове?

Джей изтъкна, че гроздето също е плод, но Нарсис поклати глава стъписан.

— Е, щом ви харесва. Това е по английски.

Джей скромно се съгласи, че наистина беше по английски. Може би Нарсис би искал да опита малко вино? Старецът се усмихна неочаквано и дяволито. Останалите „Специалитети“ задрънчаха в очакване. Въздухът се изпълни с карнавалното им веселие.

„Къпини, 1976“. Хубаво лято за къпините, зрели, пурпурни, плувнали в тъмен сок. Ароматът беше неустоим. Джей се запита как Нарсис ще реагира на вкуса.

Старецът отпи глътка и я търкулна по езика си. За миг му се стори, че чува музика, оглушителен взрив на духови и ударни инструменти оттатък реката. Речните цигани, смътно си каза той, макар че тази година беше малко рано за циганите, които идваха предимно за сезонната работа в лозята през есента. С музиката дойде ароматът на дим, на пържени картофи и кървавица, както когато Март я приготвяше, макар че Март беше мъртва от десет години, а бяха минали повече от трийсет, когато пристигна онова лято с циганите.

— Не е лошо — гласът му прозвуча малко дрезгаво, когато остави празната чаша на масата. — Има вкус на…

Не можеше да си спомни какъв точно беше вкусът, но оня мирис го преследваше, мирисът на гозбите на Март и на пушека, който се просмукваше в косата й и караше ябълките на бузите й да поруменяват. Спомни си как тя решеше косата си вечер, как разплиташе кестенявите си къдрици от стегнатия възел, на който ги носеше, как уханията на дневните гозби бяха уловени в кичурите на врата й — на хляб с маслини, кървавица, прясно опечен хляб и дърва. Той освобождаваше дима от косите й с пръстите си и косата й свободно падаше в ръцете му.

— Има вкус на дим.

На дим. Сигурно от дима очите ми се насълзяват, каза си Нарсис. Или от дима, или от алкохола. Каквото и да беше сложил англичанинът във виното си, то беше…

— Силно е.

50

Когато се зададе юли, времето стана по-горещо и накрая беше вече непоносимо. Джей се чувстваше благодарен, че има само няколко реда зеленчуци и овощни дървета, за които да се грижи, защото въпреки близостта до реката земята бе станала суха и напукана, обичайният й кафеникавочервен цвят беше избледнял до розово, а после и съвсем до бяло от безмилостното слънце. Сега му се налагаше да полива всичко ежедневно в продължение на два часа, като избираше прохладните вечери и ранните сутрини, за да не се изгуби влагата на почвата. Използваше оборудването, което бе намерил в изоставената барака за инструменти на Фудуен: големи метални бидони за вода, които пълнеше от реката, ръчна помпа, която разположи близо до драконовата глава на границата между неговата земя и лозето на Мари.