Къпиново вино

— Скоро ще захладнее, момче — казваше старецът. — Ще видиш.

Не че имаше кой знае какво да губи. Няколко лехи със зеленчуци. Дори въпреки сушата овощната градина щеше да даде повече плодове, отколкото Джей би могъл да използва. В кафенето Люсиен Мерл поклащаше злорадо глава.

— Видяхте ли за какво говорех? — казваше. — Дори земеделците го знаят. Няма вече бъдеще в това. Хора като Нарсис карат по стария начин, защото не знаят нищо друго, но новото поколение — е-хе! Те знаят къде са парите. Всяка година цените на земеделската продукция се понижават. Живеят от държавни субсидии. Стига само една година реколтата да е лоша и трябва да вземат заеми от взаимоспомагателната каса, за да засадят за следващата година. И с лозята е същото — той се изсмя. — Малки лозя, малко пари. Не може да се преживява от малка ферма. Хората като Нарсис не го разбират — Люсиен понижи тон и се приближи към Джей. — Обаче всичко ще се промени — довърши той самодоволно.

— Така ли?

Джей започваше да се отегчава от Люсиен и грандиозните му планове за Ланскене. Единствената тема на разговор беше за това как Ланскене може да заприлича повече на Льо Пино. Двамата с Жорж Клермон бяха поставили табели край пътя за Ажен и на близкия път за Тулуза, които имаха за цел да привличат потоци от туристи.

„Посетете Ланскене су Тан!

Посетете нашата историческа църква

Нашия римски виадукт

Опитайте нашите специалитети“

Повечето хора гледаха на това със снизхождение. Ако привлечеше хора — добре. Повечето се отнасяха с безразличие, защото Жорж и Люсиен бяха прочути с грандиозните си планове, които никога не водеха до нищо. Каро Клермон се опита няколко пъти да покани Джей на вечеря, но досега той успяваше да отложи неизбежното. Тя се надяваше да го убеди да говори пред литературния й кръг в Ажен. Само от мисълта за това му призляваше.

Този ден валеше за пръв път от седмици. Ожесточен силен дъжд, който се изливаше от нагорещеното до бяло небе, но не носеше свежест. Нарсис промърмори, че вече е твърде късно и че няма да вали достатъчно дълго, за да намокри земята, но въпреки това дъждът продължи до късно през нощта, като се изливаше през улуците на изпечената земя с енергичен плискащ звук.

На следващата сутрин беше мъгливо. Силният дъжд бе престанал, заменен с досаден ръмеж. По потъналата във вода градина Джей съдеше, че дъждът наистина е бил много силен, но дори без слънчева светлина, която да изсуши земята, локвите вече бяха започнали да съхнат, като калта слепваше пукнатините в земята и водата се стичаше в дълбините й.

— Имахме нужда от това — отбеляза Джо, надвесен над младите растения. — Добра работа свърши, като покри пръстените ябълки, иначе водата щеше да ги измие.

„Специалните“ семена бяха засети в един разсадник до самата стена на къщата и останаха незасегнати. Джей забеляза, че те растат със забележителна бързина; онези, които бе засадил първи, вече бяха дванайсет инча високи и листата им във форма на сърце пълзяха по вътрешната страна на стъклото. Вече имаше към петдесет корена разсад, готови за пресаждане, което беше изключително постижение за толкова капризно растение. Джо често обичаше да казва как са му били необходими пет години, за да намери подходящата почва.

— Да — той погледна доволно растенията. — Май че тука почвата е точно каквато трябва.

Същата сутрин пристигна ново писмо от Ник с новини за още две предложения от издателства за незавършения роман на Джей. Ник казваше, че предложенията не са окончателни, но предлаганите суми вече бяха много щедри, почти смехотворни за Джей. Животът в Лондон, Ник, университетът, дори преговорите за романа му се струваха абстрактни. Тук дори най-безобидната щета, нанесена от неочакван пороен дъжд, му изглеждаше по-важна от всичко това. Джей работи в градината до обяд, без да мисли за каквото и да било.

52