Къпиново вино

Джей откри, че сега с лекота приема присъствието на Джо, без да задава въпроси, но не защото нямаше въпроси към него. Просто не се осмеляваше да ги зададе. По-добре беше да го приеме такъв, какъвто е, като поредното всекидневно чудо. Прекалено упоритото задълбаване можеше да му разкрие повече неща, отколкото Джей искаше да знае. Гневът му също не беше изчезнал безследно. Той продължаваше да бъде част от същността му, като заспало семе, готово да покълне при подходящите условия. Но на фона на всичко останало сега гневът изглеждаше по-маловажен, сякаш бе част от друг живот. Прекалено тежкият баласт, казваше Джо, те забавя. Освен това имаше много неща за вършене. Юни беше натоварен месец. Зеленчуковата градина имаше нужда от грижи: трябваше да се изкопаят нови картофи, които да се складират на палети заедно с полепналата суха пръст, да се побият колчета край младия праз, цикорията да се покрие с черен найлон, за да се предпази от слънцето. Вечер, когато захладяваше, Джей работеше върху книгата си, а Джо го наблюдаваше от ъгъла на стаята, легнал в леглото с ботушите и вдигнал крака на стената, или пушеше и гледаше към полето с блеснали мързеливи очи. Както градината, и книгата на този етап се нуждаеше от много работа. Когато последните сто страници наближиха края си, Джей започна да забавя ход, да се запъва. Краят на книгата беше все още толкова неясно оформен в главата на Джей, както и в началото. Той прекарваше все повече време в съзерцание на пишещата машина или в гледане през прозореца навън, където се взираше в сенките по варосаните стени. Прочете написаните страници и нанесе поправки с коректор. Преномерира страниците, подчерта заглавията. Правеше какво ли не, само и само да се заблуждава, че още работи. Но Джо не се остави да го заблудят.

— Тая нощ не пада голямо писане, момче — отбеляза той в една непродуктивна нощ. Акцентът му се беше усилил, както всеки път, когато говореше с насмешка.

Джей поклати глава.

— Справям се добре.

— Нали искаш да свършиш — продължи Джо. — Измисли го, докато още можеш.

Джей се ядоса.

— Не мога да го направя.

Джо сви рамене.

— Наистина, Джо. Не мога.

— Няма такава дума — това беше поредното любимо изказване на Джо. — Искаш ли да свършиш проклетата книга или не искаш? Няма да ме има тука вечно, нали знаеш.

За пръв път Джо загатна, че може да си отиде. Джей рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш? Ти току-що се върна!

Старецът отново сви рамене.

— Е…

Всичко беше ясно. Някои неща нямаше нужда да се казват. Но Джо беше по-открит.

— Исках да те накарам да започнеш — каза той накрая. — Да те видя как работиш, ако така по ти харесва. Обаче за оставането…

— Заминаваш, така ли?

— Е, сигурно няма да е сега.

Сигурно. Думата падна като камък в спокойна вода.

— Пак ли? — тонът на Джей беше повече от обвинителен.

— Още не.

— Но скоро.

Джо сви рамене. Накрая каза:

— Не знам.

Пак този гняв — старият познайник. Като повтаряща се треска. Джей го чувстваше в себе си като топлина и гъделичкане на тила. Гняв на себе си, на тази потребност, която никога не можеше да бъде задоволена.

— По някое време трябва да тръгна, момче. И двамата трябва да тръгнем. Ти — повече от всякога.

Мълчание.

— Обаче май ще поостана още малко. До есента поне.

Хрумна му, че никога не е виждал стареца през зимата. Сякаш беше частица от летния въздух.

— Все пак защо си тук, Джо? Призрак ли си? Това ли е? Преследваш ли ме?

Джо се разсмя. На светлината на луната, която надничаше изпод капаците, той наистина приличаше на призрак, но в усмивката му нямаше нищо страховито.

— Все много питаш — засилването на акцента бе насмешка към самия себе си, нотка на носталгия. Изведнъж Джей се запита дали и каква част от това също е фалшива. — Разправях ти още много отдавна. Астрално пътуване, момче. Аз пътувам, докато спя. Много ме бива вече. Мога да отида навсякъде. Египет, Банкок, Южния полюс, танцьорките в Хавай, Северното сияние — всичко съм видял. Затуй толкова много спя.

Джо се засмя и хвърли угарката от цигарата си на каменния под.

— Ако е така, къде си сега? — тонът на Джей звучеше подозрително, както винаги, когато подозираше, че старият Джо му се присмива. — Искам да кажа, къде си наистина? На пакетчето със семената имаше печат от Кърби Монктън. Там ли…

— Е, ами… — Джо запали нова цигара. Миризмата й се разнесе свръхестествено силно из малкото помещение. — Не е важно. Нали сега съм тука.