Къпиново вино

Той изчака, докато тя си тръгна. После се промъкна в градината и обиколи къщата. Беше напълно сигурен, че Джо е някъде там. Може би му се сърдеше, затова чакаше да се откаже и да си тръгне. В края на краищата и преди се беше държал хладно. Джей разгледа обраслата с плевели градина, като очакваше да го види край дърветата или в оранжерията му в блокпоста, но наоколо не се виждаха следи от друго присъствие освен неговото собствено. Едва тогава осъзна какво се е случило. Нямаше нито едно парцалче. Нито един знак, надраскан върху ствола на някое дърво или камък. Червените торбички бяха изчезнали от ъглите на блокпоста, от стената, от клоните на дърветата. Грижливо подредените камъчета на пътеките бяха небрежно разпръснати навсякъде. Лунният календар, окачен на стената на бараката за инструменти, причудливите символи, залепени с тиксо за дърветата — всички знаци, които Джо оставяше след себе си, бяха изчезнали. Разсадниците бяха занемарени, растенията вътре бяха оставени да се грижат сами за оцеляването си. Овощната градина беше осеяна с гнили летни плодове, сиво-кафяви и смачкани, разпилени по замръзналата земя. Стотици. Круши, ябълки, сливи, вишни. Тогава разбра. Тези опадали плодове…

Джо си беше отишъл.

Задната врата не беше плътно затворена. Джей успя да я отвори и влезе в празната къща. Миришеше на спарен въздух, на плодове, оставени да изгният в избата. В кухнята доматите се бяха разрасли до чудовищни размери, беше мрачно и бледите крехки филизи се протягаха към тънкия светъл процеп в прозореца, преди да умрат разкрачени и обезводнени в умивалника. Очевидно Джо бе оставил всичко по местата си: чайника на печката, кутията с бисквити — вътре още имаше няколко, изсъхнали, но ставаха за ядене, — палтото, окачено на гвоздей зад вратата. В избата нямаше ток, но беше достатъчно светло от кухнята, за да може Джей да различи редовете бутилки, буркани и гарафи, подредени прилежно по рафтовете, които блестяха като скъпоценни камъни на морското дъно.

Джей претърси къщата. Нямаше много за търсене; нещата на Джо не бяха много, а доколкото можеше да съди, старецът не беше взел почти нищо със себе си. Липсваше старата му аптечка, неговият „Наръчник на билкаря“ и малкото му дрехи, сред които и миньорската каска и ботушите. Шкафът със семена все още стоеше до леглото му, но когато Джей го отвори, установи, че е празен. Семената, корените, пакетчетата, пликовете и грижливо надписаните парчета вестникарска хартия бяха изчезнали. В шкафа имаше само прахоляк. Където и да бе отишъл Джо, беше взел семената със себе си.

Но къде беше отишъл? Картите още висяха по старите си места по стените с надписите и означенията със ситния старателен почерк на Джо, но нямаше нищо, което да подсказва накъде е тръгнал. Нямаше никаква следа сред множеството му маршрути; цветните линии водеха към десетки различни точки: Бразилия, Непал, Хаити, Френска Гвиана. Джей погледна под леглото, но намери само картонена кутия, пълна със стари списания. Той ги извади и ги прегледа с любопитство. Никога не беше виждал Джо да чете много. Освен „Наръчника на билкаря“ и някой вестник, Джей рядко го виждаше да чете нещо, а когато го правеше, се мръщеше като човек, напуснал училище на четиринайсет години и следеше текста с пръст. Но тези списания бяха стари, малко поизбелели и все пак държани на чисто, покрити с парче картон, за да не се повредят от праха. Датите на кориците бяха същинско откровение: 1947, 1949, 1951, 1964… Стари списания с корици в жълто и черно. Стари броеве на „Нешънъл Джиографик“.

Джей седна на земята и започна да прелиства страниците, станали крехки от възрастта. В тези стари списания имаше нещо успокояващо, сякаш само като ги докосваше, можеше да почувства близостта на Джо. Тук бяха местата, които той беше видял, хората, сред които бе живял — може би спомени за дългите години, прекарани на път.

Тук беше и Френска Гвиана, и Египет, Бразилия и Южна Африка, и Нова Гвинея. Някога ярките корици лежаха на прашния под. Джей видя как старецът е отбелязвал някои пасажи с молив, как е подчертавал други. Хаити, Южна Америка, Турция, Антарктика. Това бяха неговите пътувания. Маршрутите на пътешествията. Навсякъде имаше дати, знаци, линии в много цветове.

Дати и знаци.

По гърба му полазиха студени тръпки на подозрение.

Отначало бавно, после, като разлистваше страниците с все по-голяма и зловеща увереност, Джей започна да разбира. Картите. Анекдотите. Скритите броеве на „Нешънъл Джиографик“ с дати след края на войната…

Той гледаше списанията и се опитваше да открие друго обяснение. Но то можеше да бъде само едно.