Край Тихия океан

След като бонзът свърши и бе възнаграден от слушателите с кажи-речи прехласнати овации, той ми подаде китарата с думите:

— Хайде, опитай да видим дали ще се справиш!

Настроих седемте струни в немски строй, което ще рече HEAdghe, опитах няколко акорда, а после изсвирих един бърз валс, при който лявата ми ръка си имаше толкова много работа, че слушателите ми видимо се смаяха.

— All devils!101 — възкликна Търнърстик, след като свърших и здравата ме тупна по рамото. — Та ти си бил истински майстор на пу-па или както се казва там тази дървена кутия! И защо не си ми казал нищо досега?

Засмях се.

— Поне видя, че умея нещо повече освен да стрелям по мечки и диви кози, за което е необходимо само да се прицелиш и да натиснеш спусъка.

После настроих „китарата“ в испански строй като преминах на HDGdghd, отначало изпълних познатия „Камбанен звън“, а после изсвирих и едно фанданго. Когато свърших, никой от китайците не издаде нито звук, а бонзът неволно беше отстъпил чак до самата врата, откъдето ме зяпаше като човек, напълно смазан от поражението си.

Капитанът се беше отпуснал на едно ниско плетено кресло и от удоволствие размахваше крака.

— Чарли, оставаме тук по-дълго. Толкова е приятно и тъй ми харесва, защото се справяш със задачата си кажи-речи също тъй добре, както и аз се справих преди малко с моята реч. Продължавай да свириш още!

Този път взех цигулката и я настроих както ние сме свикнали в квинти. Отначало изкарах един тригласен хорал, после песента на Бринкман, а след това един американски „рийл“ и накрая звучен и бърз шотландски танц, който толкова допадна на мастър Търнърстик, че люлеейки се на креслото, той размахваше из въздуха крака и ръце и щракайки с всичките си пръсти, най-усърдно се стараеше да отмерва такта на изпълнението ми.

— Браво, прекрасно, несравнимо! — извика той, след като отпуснах лъка. — Чарли, направо ми разнежи душата. При такава музика човек просто получава чувството сякаш с изпънати от вятъра платна се носи право към седмото небе. Такава музика може да ме накара да скоча на крака и да започна да танцувам, макар изобщо да си нямам хабер от танци. Какво ли не бих дал, ако можех и аз да взема участие с някакъв номер в този прекрасен концерт!

— Ами можеш.

— Аз ли? Как… кое… какво…? Какво имаш предвид? Да не би да искаш да свиря на устна хармоничка?

— Кептън, не можеш ли да пееш?

— Да пея ли? Хмм, о да, но само една-единствена песен. Обаче я пея толкова хубаво, че подема ли я, дъските на палубата започват да пращят и да се огъват, а от мачтите летят трески.

— И коя е тя?

— Излишен въпрос! Естествено „Янки дудъл“!

— Ами тогава давай! И аз ще пея с теб.

— Well! Великолепно! Започвай!

Отново взех китарата, изкарах една кратка прелюдия и тъкмо когато подех самата песен, се включи и Търнърстик и то с такъв глас, който наистина бе в състояние да огъне мачтите. За някакъв музикален слух и дума не можеше да става и следователно за чисти тонове пък — още по-малко. Той просто ревеше текста с мечешки глас, който отначало се движеше нейде между фа-диез и сол, а само тук-там изведнъж дръзваше по някой смел скок нагоре между ми-бемол и ре. Но тъй или иначе целият текст бе изкаран докрай и щом свършихме песента, около нас гръмнаха такива овации, които бяха поне толкова оглушителни, колкото беше и изпълнението на въодушевения морски капитан.

От напъване Търнърстик се беше зачервил като домат, ала очите му искряха от въодушевление и удоволствие. Намираше се в такова настроение, сякаш беше спечелил първата награда в състезанията на някой спортен клуб по гребане. Извън себе си от радост той възкликна:

— Гръм и мълния, това се казва пеене! Нали, Чарли?

— И още как!

— Няма ли да започнем отначало?

— Мисля, че е достатъчно, кептън. Човек не бива да прахосва дарованието си.

— Правилно! Тези китайци вече сигурно знаят с какви хора си имат работа. Затова нека запазим тази великолепна песен за по-късно, та да научат и други какво значи, когато капитан Търнърстик подеме „Янки дудъл“.

Върнах на бонза неговите музикални инструменти с думите:

— Сега вярваш ли, че християните умеят да създават музика?

— Твоята музика е много по-хубава, а и много по-трудна от нашата. Но наистина ли никога досега не си свирил на пи-па и на дзию?

— Не съм, но в моята страна имаме музикални инструменти, които приличат на твоите и това е причината да умея да свиря и на тях.

— Ти не спомена ли, че идваш от страната на фу-лън?

— Не. Аз съм тао-дзъ.

— Това е добре, защото ние мразим фу-лън и ван-куи-дзъ, които обстрелват и рушат нашите градове и с оръдията си ни принуждават да им пълним джобовете като ни налагат да купуваме тяхната отрова.102 А за Тао-дзъ-куъ103 съм чувал, че нейните жители били миролюбиви хора и знаели и разбирали всичко, каквото ги попиташ. И това е самата истина, защото сега го видях с очите си. За Куанг-чой-фу ли пътувате?

— Да. Ние слязохме на брега само за да разгледаме твоята миао.104 Ще бъдеш ли така добър да приемеш от нас един ком-ча?

— Аз съм беден човек и живея от даренията на милосърдните хора. Твоят ком-ча ще е добре дошъл за мен.