Край Тихия океан

Търнърстик не разбра тези думи, но когато бръкнах в джоба си, той се досети за какво ставаше дума и каза:

— Почакай, Чарли, каниш се да дадеш бакшиш на този човек, нали?

— Да.

— Остави тази работа на мен! Вярно, че не се изкатерих в кулата толкова високо като теб, но затова пък слушах твоето изпълнение на неговата пум-по и искам да си платя.

Той измъкна своята дълга кесия и се обърна към бонза с думите:

— Многонг ми харесанг, приятелюнг! Затованг ще ти дамонг дванг доларинг и на твоетонг момченг още единг. За тях можешшонг да си купинг тютюнинг, цигаринг или няколконг бутилкинг романг. Сбогомонг старинг пазачонг на пагоданг, по-някоганг си спомняй за капитанинг Търнърстикинг и за блестящотонг му изпълнениенг на Янкинг дуделинг!

Бонзът направи смаяна физиономия. За неговите нужди и за тукашните цени два долара бяха едно малко състояние. Не му беше възможно да запази радостта от този толкова щедър подарък само за себе си. Той се втурна между присъстващите китайци, показа им двете монети и със силни цветисти изрази започна да славослови благодетелността на двамата непознати тао-дзъ. После ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Ти искаш да стигнеш до Куанг-чой-фу. Ще ми разрешиш ли да ти дам един съвет, защото си толкова добър към нас?

— Разрешавам ти.

— Моля те никому да не споменаваш това, което ще ти кажа сега! Пази се от лунг-ийн и от куанг-ти-миао!

Предупреждението му ме изненада. То беше кажи-речи дословно същото, каквото бях чул вече от устата на Конг-ни. Побързах да го попитам:

— Защо?

— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че лунг-ийн обичат да отвличат чужденци, за да ги изнудват да им платят откуп?

— Чувал съм. Завчера изчезна жената на един португалски търговец от Макао и всички предполагат, че е била похитена от Драконите. Но аз не се страхувам от тях.

— Не ги познаваш, иначе щеше да трепериш от страх. Няма нищо по-лошо от това да попаднеш в ръцете им и да ги разгневиш. Ако имах власт, щях да ти дам един талисман, който да те пази от тях.

— Има ли такъв талисман?

— Да.

— Ти виждал ли си го? .

— Самият аз го… да, виждал съм го.

— Как изглежда?

— Не бива да ти казвам.

Посегнах към врата си и измъкнах огърлицата.

— Такъв ли е?

Веднага щом я видя, той скръсти ръце на гърди и се поклони почти до земята.

— Прости ми, господарю! Не знаех, че си иой-дзи105 на лунг-ийн.

— По какво съдиш, че съм такъв?

Изглежда въпросът ми го учуди.

— Ти притежаваш талисмана и следователно трябва да знаеш, че за всеки чин си има различен вид талисмани. Или да не би да не си го получил за заслугите си, а само да си го намерил? Това лесно може да ти струва живота.

Не сметнах за необходимо да му давам обяснения. Но изглежда този будистки бонз бе добре запознат с организацията на речното пиратство. За мен беше важно да разбера дали и самият той не бе член на шайката на Драконите.

— Не съм го намерил. Покажи ми твоя!

— Не го нося, той е в дома ми, но по моята чашка за чай трябваше да разбереш, че съм от вашите хора.

Това било значи! Случайно бях забелязал странното положение, в което държеше ръката си, докато пиеше чай. Той я хващаше с върховете на палеца, показалеца и безименния си пръст, докато другите два оставаха изпънати. Трябваше да се опитам да узная нещо повече.

— А знаеш ли и другите знаци?

— Остават само още двата поздрава, които са известни на всеки от нас: дзинг-дзи-инг и дзинг-леа-о. Вече и без талисмана знаеш, че съм от вашите хора. Обаче ти не ми каза истината. Ти не си и-ийн, иначе никога не би могъл да станеш член на нашия съюз, а да не говорим за негов върховен глава и предводител.

Значи и поздравът също беше разпознавателен знак. Последната му сричка се изговаряше по-разтеглено — дзинг-дзи… инг и дзинг-леа… о вместо дзинг-дзинг и дзинг-леао. Това можеше да ми бъде от голяма полза.

— Не съм те излъгал. Талисманът е моя законна собственост.

Но на теб трябва да кажа, че си много непредпазлив.

— Защо? Ние и двамата сме членове на голямото лунг-хуи106 и можем да говорим за тези неща.

— А ти знаеше ли, че и аз съм от тези хора? Не ти бях дал никакъв знак, но въпреки това ме предупреди да се пазя от Драконите. Знаеш ли какво наказание е определено за подобна постъпка?

— Смърт, ако не бях хо-шанг.107 Но никой друг няма право да отнема живота на един служител на великия фо освен единствено нашия хоанг-шан,108 защото само той е върховен глава на всички свещеници. Ти се показа като добър и благодетелен човек и тъй като те помислих за чужденец, реших да те предупредя.

— Защо ме предупреди да се пазя и от куанг-ти-миао?

— Не бива да го изговарям, понеже и ти самият сигурно го знаеш.

— Тогава сбогом! Но още нещо трябва да ти кажа: не знаеш ли, че в ли-кинг109 пише: „Учтивостта забранява да караш другия да се черви от срам“?

— Знам го. Защо ме питаш?

— Нима не искаше да ме засрамиш? Не се ли усъмни в истинността на думите ми? Въпреки това ти доказах, че съм говорил самата истина. И ето че сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив към чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Дзинг-леа… о!