Край Тихия океан

Несъмнено тази смесица от испански и американски думи идваше иззад зида, пред който се намираха статуите на трите божества. Бях убеден, че викащата за помощ жена беше пленената португалка. Тя беше чула разговора ни и беше разбрала, че тук имаше хора, от които може би можеше да очаква подкрепа.

— Чу ли, Чарли? Кой ли вика?

— Жената на португалския търговец, за която научихме вчера.

— Нима и нея са я завряли в това свърталище на идоли и пирати?

— Да. Драконите споменаха за нея преди малко.

— Тогава трябва да я измъкнем! Ще изкъртя меча от ръката на този глинен бегемот или Левиатан, или както ще да се казва този тип и ще направя цялата банда на кайма!

— Нима си освободи ръцете?

— Ха, прав си! Какво ще правим?

— Ще изчакаме!

— Да, докато и нас ни заврат в някоя такава дупка.

— Сигурно няма да стане толкова бързо. Изглежда тези хора изобщо не умеят да връзват пленниците си както трябва. Те стегнаха само ръцете ни над лактите към тялото, тъй че можем да движим китките и пръстите си най-спокойно. Както виждам твоят възел ще се развърже твърде лесно и ако имаш възможност да застанеш само за една минута точно пред мен, бих могъл да те освободя.

— Една минута ли? Pshaw! Чарли, уверявам те, че и цял ден ще издържа пред теб. Да се приближа ли?

— Изчакай малко, изглежда взеха някакво решение.

След като китайците направиха ново съвещание, както си личеше, стигнаха до някакво не особено приятно за нас решение, понеже преводачът пак се приближи до нас, а от двете му страни пристъпиха други двама пирати с бамбукови пръчки в ръка. Отначало си бях наумил да изпробвам силата на моя талисман, но ако на тези хора им беше хрумнало да разговарят с нас чрез езика на тоягите, бях твърдо решен да предпочета този начин на преговори. След като пред капитана и пред мен се изтъпанчи по един от придружителите на преводача, той се обърна към нас с думите:

— Сега отново ще ви задам няколко въпроса. Не ми ли отговорите, ще заиграе тоягата!

Най-напред той пак заговори капитана:

— Ти си янки, нали?

— Момче, изчезвай оттук, ето това ще ти кажа! Докато сме вързани с тези въжета, няма да чуете от нас нито дума.

— Ще останете вързани, докато получим откупа. А ако никой не ви откупи, ще ви хвърлим във водата. И така, ти янки ли си?

Капитанът не му отговори. Преводачът направи знак на човека до него да го удари, но не се стигна дотам, защото Търнърстик светкавично стана от мястото си, втурна се към него, просто го прегази, а после така ритна другия в стомаха, че той отлетя на земята, където се претърколи два-три пъти. Третият, който стоеше до мен, беше затъкнал в памучния си пояс един малайски крис и съвсем естествено цялото ми внимание бе насочено към това оръжие. Тъй като имах възможност да движа ръцете си под лактите, не ми беше трудно да изтръгна камата на напълно изненадания пират, който изобщо не очакваше подобно нападение, а после, изгубил всякаква опора вследствие на ритника, нанесен му с тока на тежкия ми моряшки ботуш, човекът отхвръкна на няколко крачки назад.

— Наведи се, кептън! — подвикнах на Търнърстик.

— Дадено, но побързай!

Капитанът мигновено изпълни, каквото му наредих и така буквално поднесе въжето си пред острието на камата. Едно бързо рязване с острието и той бе освободен. После незабавно грабна криса и сряза и моите въжета. Всичко стана толкова бързо, сякаш бе дълго упражнявано и преди още някой от противниците ни да беше успял да се приближи до нас, ние бяхме вече захвърлили въжетата.

— А сега дръж ги, Чарли! Come on!125

Като замахна наведнъж и с двата си юмрука, той строши ръката на управителя на конюшните и здраво стисна двуострия меч, който бе дълъг около пет стъпки и широк към десетина сантиметра. Освен криса, който не можеше да ми бъде кой знае колко полезен, за мен нямаше друго оръжие с изключение на бронзовите съдове за жертвоприношения, поставени пред статуите. Едва намерих време да грабна един от тях и ето че вече ме нападнаха.

Изглежда добрите китайци имаха далеч по-голям респект от огромния меч, отколкото от моя бронзов леген, защото докато неколцина само наобиколиха капитана без да се осмелят да го нападнат, върху мен връхлетя многочислена сган. Отстъпих назад между краката на бога на войната и започнах да се защитавам. Съдът беше толкова тежък, че всеки удар с него изпращаше по един противник в безсъзнание на земята. Още след четвъртия удар нападателите се отдръпнаха, въпреки че собственикът на допотопната пушка с фитил се целеше в мен с възможно най-страховитата физиономия. За негово съжаление тя изобщо нямаше фитил. Но дори и да беше в състояние да стреля, то пак нямаше причина да се боя от спираловидното му пушкало, защото то във всички случаи бе по-опасно за него, отколкото за мен.

— Отблъснахме ги, кептън! — засмях се аз. — Но все още се намираме в състояние на обсада. Ще се опитаме ли да предприемем неочаквано контранападение?

— Че какво ли могат да направят тези орехови черупки срещу два тримачтови кораба като нас? Напред, ей сега ще ги изпратим на дъното!

— Ами твоят меч няма ли да се окаже прекалено дълъг?