Краят на империята

Мъжът седеше мълчаливо в креслото, загледан към цветовете и безцветността зад корабния илюминатор. Беше мургав и мускулест, с изумително сини очи. Носеше бяла, плътно прилепнала туника и бели обувки. Гледаше трепкащите светлини от много… дни… седмици… месеци? Термини, за които все още имаше само смътна представа.

Никога не му омръзваше гледката, дори когато очите започваха да го болят. Беше една и съща. И същевременно различна. Местещи се форми и очертания. Заря от разноцветни точици. Винаги му действаше успокояващо. Но не и днес. Днес чувстваше напрежение. Неясно желание.

Отнякъде в съзнанието му се появи мисъл. Той надзърна през илюминатора. Гласът каза, че това е мястото, където се докосват две вселени. Портал. Да, той го знаеше. Но как се нарича? В главата му изникна отговор… Непоследователност.

Непоследователността на Фалзур.

Трепна и ръцете му настръхнаха. Откъде се взе това? От Гласа? Не, дойде от…

Отвътре!

Мъжът се изправи и приближи отсрещния край на каютата. На стената имаше огледало. Той надзърна в него. Видя лице. За пръв път му се стори… познато. Сякаш не е принадлежало на… някой друг? Да. Това беше. Той прокара ръка по бузата си. И отново… усещането бе толкова… познато. Погледна отражението в очите. Видя насмешливи пламъчета. Синьо, което толкова бързо можеше да се превърне в студено сиво. Разсмя се и чу ехото от гласа си да отеква в каютата.

Божичко. Толкова приятен звук.

Той докосна с разтреперани пръсти повърхността на огледалото.

Едва не се разплака, когато откри себе си отсреща.

После се съвзе. Отдръпна се, положи ръце на кръста и се огледа. Висок и строен, подобрено издание на самия себе си. Потърси някакви признаци за слабост. Нямаше. Кимна. Доволен.

Хрумна му друга мисъл: вечният крал.

Намръщи се. Какво следваше нататък? Предишния път, когато…

И тогава си спомни.

— Аз съм императорът — произнесе на глас.

Ухили се на отражението си.

— Вечният император.

Книга четвърта Царят в опасност

29.

В началото образът бе размазан. После се подобри — веднага щом далекомерът се самонастрои.

Долу имаше планинска поляна, заобиколена от верига хълмове. Склоновете на хълмовете бяха нашарени от пещери. Поправка, обади се гласът в съзнанието на Стен. Това е град. Поляната е изкуствена. Също и хълмовете. Пещерите са входове, водещи към огромни подземия.

Близо до края на поляната имаше руини на невисока постройка, рухнала под тежестта на падналия върху нея имперски кръстосвач.

Пред сградата имаше платформа.

Поправка. Ешафод.

На ешафода стоеше мъж с черна пелерина и качулка. В ръката си държеше пистолет.

Пред него имаше двама имперски войници с бойни униформи. Притискаха помежду си едро същество със златиста козина.

И други подобни същества бяха пръснати из поляната. Между тях и ешафода имаше още имперски войници с униформи на Императорската гвардия. Оръжията им бяха насочени към тълпата.

Равномерен тътен на барабани.

Пронизителни подсвирквания.

— Момъкът, дето е на път да увисне на бесилката, е сър Танджъри — обясни гласът на Алекс. — Туй място кал’гатейците наричат Дом за сбирки. Нещо като еквивалент на парламента. Или поне беше.

Откъм кръстосвача долетя усилен от високоговорители глас.

— Няма да разбереш думите, но сега съобщават на кал’гатейците, че туй е наказанието за държавна измяна и че ще има още таквиз наказания.

Тътнещият глас замлъкна. Извърнаха Танджъри към тълпата и изведнъж екзекуторът натисна спусъка. Черепът на Танджъри избухна и той рухна на ешафода.

Войниците смъкнаха трупа от платформата.

— Ей сега ще стане интересно — продължи гласът на Килгър.

Нови подсвирквания, още по-силни и високи.

— Момъкът, дето е понесъл записващото устройство, се приближава.

Размазано движение. Някой тича. Бяга право през тълпата. Шум от изстрели. Писъци. Човешки викове. Танджъри, с окървавена отпред козина, размахва имперски уилигън.

Смяна на перспективата. Долу нещо помръдва. Нещо меко. Тяло. Разкъсан на парчета имперски войник.

Драконов рев.

Чернота.

— От кръстосвача откриха огън с верижно оръдие.

Образ. Небе. Точка… предмет… спускащо се стремглаво тяло… ЗАГЛУШАВАНЕ НА ЗВУКА… сътресение… чернота.

— Изглежда — продължи Килгър, — някой от кал’гатейците се е спуснал с нещо кат’ фърчило и щитът на кръстосвача не го е засякъл. И кал’гатеецът е разменил живота си за кръстосвача. Надявам се момъкът да е бил прав.

Нов образ. Имперският кръстосвач е обхванат в пламъци, бликащи от огромен отвор точно до мостика.

Размазано движение. Бягащи хора. Нови изстрели. После небето и Стен изпъшка от болка. Чернота.

Той можеше да вижда. Някой друг можеше да вижда.

Сега вече беше много далече от Дома за сбирки. Сградата под него. Кръстосвачът бе обгърнат от огнени езици, а площадът изглеждаше опразнен. Над мястото на инцидента висяха ято имперски разрушители. Изведнъж един от разрушителите се превърна в ослепителна бяла топка и образът отново потъмня.

Стен изхлузи шлема от главата си.

— Какво е станало с първия кал’гатеец? Онзи, който е започнал записа?