Краят на империята

Капитан Хотско намали силата на звука, подсмихвайки се на щедрите обещания на солон Кенна за изобилие от АМ2. Тя чукна с пръст върху екрана и лицето на Кенна — който продължаваше да мърда беззвучно устни — се превърна в малко прозорче в десния край на монитора. Останалата част бе изпълнена от космоса.

Хотско оглеждаше екрана и тихо си напяваше:

— Муши, муши ано ней, ано ней… муши, муши ано ней…

И тогава ги съгледа. Светлинки, които трепкаха към три часа.

— Ах, со деска. — Хотско се засмя. — Елате при мама, ярки оченца. — Тя погледна към умаленото лице на Кенна, движещо устни в горния край. После го дари с подигравателен поздрав. — Солидарност, братко!

Пръстите й се плъзнаха по екрана и лицето на Кенна изчезна. Светлинките се озоваха в самия център. И мониторът ги увеличи.

Хотско затаи дъх, докато робокомпозицията изпълваше монитора. Водещият елемент приличаше на имперски кръстосвач, срязан на две. И в известен смисъл бе точно такъв. Корабът бе преустроен преди няколко десетилетия в една от корабостроителниците на покойния Танц Суламора. Командните установки и оръдията бяха демонтирани, беше поставен допълнителен конус и сега корпусът се състоеше почти изцяло от един монолитен двигател. В центъра блещукаха прехващащи лъчи. На десния борд имаше издатина, където сега се намираше мостикът.

Предназначението на тази огромна машина бе да тегли осемдесеткилометровия конгломерат от шлепове, прикачени отзад.

Хотско се зае да изброява шлеповете, но бързо се умори и се отказа.

Всеки един от тези по-малки кораби бе натоварен догоре с АМ2 — най-скъпоценната субстанция в Империята.

Капитан Хотско, понякога пират, през повечето време контрабандист, не сваляше поглед от тази мечтана награда. Цената на композицията, отправяща се към Дюсейбъл, бе неизмерима. При това съкровището просто стоеше и чакаше някой да го поиска. Добре де, тя не може да вземе всичко. Но би могла да задели достатъчно, за да си купи няколко системи с размерите на Кайренес.

Уайлд сигурно ще побеснее. Майната му.

Но какво да стори с онзи хитрец Килгър? Тъкмо благодарение на него бе узнала за товара с АМ2. Беше се увлякла по тантурестия шотландец, докато той запознаваше с плана Уайлд и останалите капитани — сред които бе и тя.

Задачата на контрабандистите бе да използват регулярните си набези в Кайренес като прикритие, за да душат за появата на кервана с АМ2.

Ужасно добър план. Доказателството за него бе върху нейния монитор.

И наоколо нямаше никой — ама съвсем никой, — който да узнае.

Но ако следва инстинкта си, може би никога няма да получи отговора на стария като света въпрос какво се крие под полата на шотландеца.

Майната й на полата.

Погледни само всичката тази АМ2.

В края на краищата тя не е обещавала нищо. Само се съгласи да се оглежда. И това правеше, нали?

Ала изведнъж я споходи друга мисъл. Какво ще прави с товара? Кой може да скрие подобни съкровища? Няма ли да я разкрият, когато се опита да го разпродаде? Освен това имперските войници също щяха да тръгнат по дирите й. Майната им на имперските войници. От малка бе свикнала да живее в постоянно преследване.

Да… но… никога не беше бягала от цял флот. А тъкмо това щеше да се случи. При толкова много АМ2 й беше гарантирано.

Е, добре.

Хотско реши да играе честно — колкото и да я заболи от това. За да се разведри, си спомни за широката усмивка върху лицето на Алекс. И за онази къса пола.

Тя кодира бързо съобщението с координатите на композицията. Сетне го прати с един кратък, мощен изблик.

Зачака.

Таблото изписука.

Беше „Виктори“.

Съобщението е получено. „Надявам се, че си заслужаваш жертвата, Алекс Килгър“ — помисли си тя.

Новото дюсейбълско депо бе с размерите на малка луна. Приличаше на разделена на части сфера. Всяко „парче“ бе поставено в ъгъла на въображаем квадрант и се свързваше със съседните посредством огромни тунели, през които се осъществяваше целият трафик. Над всичко това се простираше невъобразима мрежа от комуникационни линии, сервизни шахти и тръби, пренасящи от промишлени течности до рециклиран въздух и отпадни води.

За работата на депото нормално се изискваха шестстотин души. Но на Дюсейбъл нищо не е нормално. Дори тук, на отдалечена орбита, законите за връзките и корупцията бяха по-силни. Когато първата доставка АМ2 пристигна, в сферата се помещаваха два пъти повече служители.

Немалка част от тях спяха. Или се забавляваха в центъра за отдих. Съобщението на Кенна не беше изненада за хората от депото. Още преди дни ги бяха предупредили да очакват доставката. Не че имаше какво толкова да се прави. Депото бе почти напълно автоматизирано.

Един сънен оператор отбеляза появата на сигнала в своя дневник. После провери дали автоматизираната система функционира и се върна в койката при момчето, с което я делеше.

За един кратък миг се зачуди дали да не го събуди, за да се позабавляват, ала сънят бързо обори слабото оживление в слабините му и той захърка.