После той отново скри книгата в дрехите си и затвори вратата след себе си, като остави Къмплейн да стои изправен сред стаята си. В главата му безумстваха буйни мисли, които се въртяха в кръг и не водеха доникъде. Марапер беше свещеник, притежаваше знания, от които другите бяха лишени, и този същият Марапер би трябвало да бъде вожд, ако…
Той бавно се приближи до вратата и я отвори. Свещеникът беше изчезнал от полезрението и наоколо нямаше никого, освен брадатия художник Мелър, който, погълнат напълно от работа, с огромно търпение рисуваше на стената на коридора, а четката му често спохождаше разноцветните бои, намерени през миналия сън-видимост. Под ръката му на стената се оформяше огромна котка. Мелър бе така съсредоточен, че не забеляза Къмплейн, който тихичко се върна в помещението си.
Ставаше късно и Къмплейн си направи вечеря, но когато се наведе над чинията, тя беше почти празна. Нахрани се набързо, без да съобразява напълно какво върши, а когато отново надникна навън, Мелър продължаваше да рисува като обзет от транс. Затвори вратата и започна да си оправя постелята. Дръпна рязко сивото палто на Гуина, което продължаваше да си виси на закачалката, и го напъха в шкафа. Побърза да легне и се опита да заспи.
Неочаквано в стаята влетя сумтящият и задъхан Марапер. Хлопна вратата и се захвана с проклятия да дърпа плаща си, който се бе прищипнал.
— Скрий ме, Рой, бързо ме скрий! Престани да се пулиш, кретен такъв! Стани и вземи ножа си. Сега ще се домъкнат стражите и Цилак с тях! Гонят ме. Те насичат бедните стари духовници веднага щом ги настигнат…
Като викаше така, изтича до леглото на Къмплейн, дръпна го до стената и се опита да се намърда под него.
— Какво си направил? Защо те гонят? — запита Къмплейн. — Защо дойде именно тук да се криеш? Защо и мен ме забъркваш в това?
— Тук няма никакви подлости, просто те чувствам най-близък, а краката ми не са приспособени за бягане. Животът ми е в опасност.
Докато казваше това, Марапер нервно се озърташе, сякаш търсеше по-добро скривалище, но, изглежда, се увери, че няма да намери, и се закри със спуснатия край на одеялото.
— Те сигурно са забелязали как съм влязъл тук — простена той. — Работата не е в моя живот, а във великия план, който се канех да осъществя. Аз споделих това с един страж, а този скот побягна право при Цилак!
— Но защо аз… — раздразнено започна Къмплейн, но веднага замълча, като дочу внезапния шум в коридора.
Вратата се разтвори с такава сила, че едва не излетя от пантите и не смачка ловеца, който се намираше до нея. Той закри лице с ръце, залюля се и се загърчи на пода, като направи вид, че е пострадал жестоко.
А през пръстите си гледаше Цилак, дясната ръка на Грийн и първи кандидат за поста на сегашния им ръководител. Цилак влетя в стаята, с ритник затвори вратата и презрително се взря в ловеца.
— Престани да се гърчиш! — изрева той. — Къде е свещеникът? Видях как той влезе тук…
Той се обърна, като държеше в ръката си готов парализатора, но в същия миг Къмплейн сграбчи дървената масичка на Гуина и замахна с всички сили към черепа на Цилак. Раздаде се така милият за ушите трясък на трошени дърва и череп и бъдещият шеф рухна на пода. Още не бе успял да падне, когато Марапер се оказа на крака. Наежи се и от напрежение се озъби, след което нанесе и втори удар, но този път с тежкия нар.
— Попадна ми в ръчичките, слава Богу! — въздъхна той.
Със скорост, така достойна за удивление у такъв пълен човек, той сграбчи парализатора и се обърна към вратата.
— Рой, отвори! Там сигурно чакат и други, а това е единственият ни шанс да си запазим живота.
В същия миг вратата се отвори без помощта на Къмплейн и на прага се появи художникът Мелър. Лицето му беше бяло като тебешир. Той пъхаше остър нож в пояса си.
— Ето моята жертва, свещенико — каза той. — Най-добре ще направиш веднага да я вземеш и да не чакаш да дойдат и други.
Художникът хвана за яката лежащия неподвижно в коридора страж, вмъкна го в стаята с помощта на Къмплейн и затвори вратата.
— Не знам каква е тази работа, монахо, но когато този момък чу шума вътре, побягна да вика приятелчетата си — отбеляза Мелър и изтри от челото си бликналата пот. — Стори ми се най-добре да го успокоя, преди да викне още гости.
— И да тръгне той в Дългото Пътуване в мир — със слаб глас произнесе Марапер. — Това е чиста работа, Мелър. Следва да призная, че за любители ние добре се справихме.
— Умея да си служа с ножа — съобщи художникът, — но предпочитам да го хвърлям, тъй като не понасям ръкопашните схватки. Мога ли да седна?