Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Защото мозъкът ти е по-малко, отколкото на жаба — изръмжа Рафъри и с цялото си тяло налетя на обтегнатите ръце на свещеника. — Всички ние си имаме причини да напуснем това загубило ума си племе, но моите причини са си моя лична работа.

— Защо ти, Къмплейн, толкова усложняваш нещата? — възкликна Уентъдж. — А ти самият защо идваш с нас? Аз съм напълно уверен, че нямам никакво желание да се намирам в едно общество с тебе!

Неочаквано между тях се вмъкна мечът на свещеника. Те видяха как побеляха пръстите му, които яростно стискаха дръжката.

— Аз съм свят човек — викна той, — но се кълна във всяка капка невинно пролята кръв в Кабините, че ще изпратя на Дълго Пътуване първия, който каже още една дума!

Те замряха в пълно мълчание, а ненавистта ги бе вкаменила.

— О, сладко, носещо мир острие — нежно прошепна свещеникът, но веднага каза с абсолютно нормален глас: — Рой, вземи това нещо — подаде му връхната си дреха — и се приведи в ред. Ърн, остави на мира парализатора; държиш се като момиченце, на което са подарили нова кукла. Успокойте се и да вървим, но само като сговорна дружина. Ние трябва да преминем и още една барикада, преди да навлезем в Джунглата, така че дръжте се за мен. Това няма да е така лесно.

Той затвори вратата към стаята, замислено погледна ключа, после го пъхна в джоба си и без да обръща внимание на останалите, закрачи по коридора. Те се поколебаха миг-два, но после го последваха. Марапер с каменно спокойствие напълно пренебрегваше присъствието им. Като стигнаха следващото кръстовище, завиха наляво и след още малко — отново наляво. Последният коридор водеше в къса задънена уличка, заградена накрая с мрежа. Там имаше дежурен страж и това съоръжение се наричаше странична барикада. Пазачът беше спокоен, но изглежда с усърдие се отнасяше към задълженията си. Седеше на един сандък, опрял брада на ръцете си, но щом петимата бегълци се появиха иззад ъгъла, мигновено скочи и насочи парализатора към тях.

— Аз ще съм щастлив, ако имах възможността да стрелям! — произнесе той ритуалната фраза за предупреждение.

— А аз да умра — доброжелателно отвърна Марапер. — Прибери оръжието си, Туемърс, ние не сме от Чуждите. Ти ми изглеждаш нещо изплашен.

— Стой на място, или ще стрелям! — това, че го нарекоха по име, не притъпи подозрителността на стража. — Какво търсите тук? Стойте и петимата!

Марапер дори не забави крачка, останалите волю-неволю вървяха напред, като се стараеха да не изостават. Къмплейн се заинтересува от сцената, макар и да не можеше да каже защо именно.

— Прекалено слабо ти е зрението за такава работа, приятелю — забеляза свещеникът. — Ще трябва да кажем на Цилак да те обследват. Това съм аз, Марапер, хранителят на твоята предизвикваща опасения психика, свещеникът, заедно с няколко добропорядъчни граждани. Ние нямаме днес кръв за тебе, момко.

— Аз мога да гръмна всекиго — войнствено заплаши Туемърс.

Той размахваше парализатора и същевременно отстъпваше с гръб към мрежестата решетка.

— Запази оръжието си за по-добри цели, макар и да не знам ще ти попадне ли нещо по-хубаво — продължи свещеникът. — Идваме с важна работа при тебе.

Докато си разменяха тези думи, Марапер нито за миг не прекъсна движението си и неусетно се оказа почти плътно до изправения страж. Нещастникът се колебаеше — другарите му бяха далече и нямаше да го чуят, ако вика, освен това една лъжлива тревога означаваше бой с камшици, а на него така му се искаше да си запази скромното положение. Тези няколко мига колебание се оказаха съдбоносни. Свещеникът беше съвсем близо. Мигновено измъкна изпод плаща късия си меч и с енергично изсумтяване го заби в корема на пазача. После ловко подхвана прегънатото тяло. Когато ръцете на Туемърс започнаха безсилно да удрят гърба му, той отново го прободе, но този път с явно удоволствие.

— Отлична работа, свети отче — оцени Уентъдж — И аз не бих го направил така добре.

— Маестро! — съгласи се с уважение в гласа Рафъри. — Приятно е да видиш свещеник, който така успешно претворява същността на учението си в реалния живот.

— Също ми е приятно да слушам похвалите, но не говорете така високо — изръмжа Марапер, — иначе тези кучета ще вдигнат тревога. Фармър, вземи го.

Тялото бе прехвърлено на гърба на Фармър, който беше с една глава по-висок от останалите и най-подхождаше за тази цел. Марапер небрежно изтри острието в куртката на Къмплейн, скри меча и започна с интерес да разглежда решетката. От един бездънен джоб извади секачки и преряза проводника, който държеше портата затворена. Дръпна дръжката, вратичката поддаде, но само два-три сантиметра и повече не мръдна. Свещеникът започна да се сражава с нея, като я дърпаше насам-натам, но безрезултатно.

— Дай на мен — каза Къмплейн.

Задърпа с всички сили и портата като заскърца с отдавна ръждясалите си панти, неочаквано се отвори. Точно след нея в пода се намираше някакъв люк.

— Това скърцане май ще изплаши всички стражи в Кабините — каза Фармър и с интерес заизучава надписа: „Викане на асансьора“, поставен непосредствено до шахтата. — И какво ще последва, свети отче?