Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Най-напред хвърли тук тялото — разпореди се Марапер, — но по-бързо де.

Тялото незабавно бе хвърлено в слепия отвор и след минута те с удоволствие чуха тъп удар.

— Кошмар! — радостно произнесе Уентъдж.

— Още е топличък — прошепна Марапер. — Надявам се, че можем да пропуснем погребалния ритуал, ако сами искаме да останем живи. А сега, деца мои, не се бойте, този мрачен и тъмен отвор е дело на човешка ръка. Някога, както ми се струва, в него се е движило нещо като машина. Ние ще последваме тялото на Туемърс, но, разбира се, не с такава скорост.

В центъра на шахтата висяха различни кабели. Свещеникът се хвана за тях и внимателно се спусна на по-ниското ниво. Под краката му зееше бездна. Застана на един тесен праг, хвана се с една ръка за мрежата, а с другата извади резачката. Необходимо му бе известно време да направи в преградата достатъчно голям отвор, през който да се провре. Останалите, един след друг, минаха същия път. Къмплейн тръгна последен. Спусна се по кабелите и се прости с Кабините с лишено от сантименталност пожелание.

Събраха се и петимата — мълчаливо се сбиха в плътна купчина. Сега се намираха на чужда територия, но навсякъде водораслите бяха едни и същи. Като се надигна на пръсти, Марапер внимателно и грижливо затвори вратата зад тях и се заоглежда, като едновременно обтягаше и поправяше плаща си.

— Струва ми се събитията засега са достатъчно — съобщи той. — Освен ако вие не се каните да възобновите дискусията по въпросите на ръководството.

— Тази работа никога не е изисквала пояснения — заяви Къмплейн и погледна Рафъри.

— Не се опитвай да ме провокираш — каза оценителят. — Ще следвам вожда ни и ще насека на парчета всеки, който се опита да ми попречи.

— Ние ще си имаме достатъчно грижи в тази местност, и това ще успокои ненаситните стремежи — съобщи Уентъдж с тон на проповедник, после протегна ръка към очакващата ги стена от водорасли. — Казано ни бе да престанем с караниците и да си пазим мечовете за враговете.

Макар и неохотно, но трябваше да признаят правотата му.

Марапер обтегна плаща си и внимателно го разгледа. На страните му имаше засъхнали капки кръв.

— А сега ще отидем да поспим — заяви той. — Ние ще разбием вратата на първото попаднало ни помещение и ще се разположим там. Така ще прекараме нощта. В коридора прекалено ще се забелязваме, а в стаята може да оставим часови и да спим спокойно.

— Не е ли най-добре още преди съня да се отдалечим от Кабините колкото се може повече? — запита Къмплейн.

— Ако нещо съветвам, то е най-доброто — каза Марапер. — Мислите ли, че някой от онези лениви лешояди ще рискува мръсната си шия, като тръгне по непознатата територия, където така лесно може да се попадне на засада? Аз няма да изморявам езика си, като отговарям на идиотските ви въпроси, ще кажа ясно и кратко: длъжни сте да правите това, което ви заповядам. Именно на това е основано единството, а без единство ние сме нищо. Нека твърдо се придържаме към този принцип и тогава всичко ще преодолеем. Рой? Ърн? Уентъдж? Фармър?

Свещеникът по ред се вглеждаше във всеки един, сякаш проверяваше дали всички са на мястото си. Под погледа му те присвиваха очите си като четири сънени сови.

— Ние вече приехме тези условия — нетърпеливо забеляза Фармър. — Какво повече искаш от нас? Да ти целуваме и подметките ли?

Независимо, че по този начин изказа общото мнение, останалите трима започнаха да мърморят против него. По-леко им беше да стоварват раздразнението си на него, отколкото на свещеника.

— Подметките ми ще целуваш само когато заслужиш правото си на тази награда — заяви Марапер. — Надявам се, че не само ще започнете да ме слушате без дискусии, но ще прекратите и взаимните си спречквания. Не разчитайте, че ще ви дразня самолюбието или други подобни глупости. Не искам промени в догмите на Науката. Ако ни се наложи да се отправим в Дългото Пътуване, то ще го направим по най-правилния начин. Но не може да си позволим постоянни разпри и кавги — хубавите времена в Кабините свършиха безвъзвратно. Някои от опасностите, които ще срещнем, са ни известни: мутанти, Чуждите, други племена и, накрая, странните хора от Носа. Но не се съмнявам никак, че ни очакват и опасности, за които нямаме никакво понятие. Ако изпитвате неприязън към някого от спътниците си, запазете това чувство за неизвестното, което ще срещнем. Ще ни се наложи! — Марапер ги изгледа изучаващо. — Закълнете се! — заповяда той.

— Всичко това е така мило — избърбори Уентъдж. — Съгласен съм, разбира се, но това означава, че напълно се отказваме от собствената си личност. Ако ти го очакваш от нас, то и ние очакваме нещо от тебе, Марапер. Да прекратиш най-после това дърдорене. Чисто и просто ни кажи в какво се заключава работата и ние ще знаем какво се иска от нас, но ни избави да слушаме тези твои нравоучения.

— Напълно правилно — бързо добави Фармър, преди да се разгори нова дискусия. — Господи, да се закълнем и да свърнем в страничния коридор.