Краят на мрака ((Нон-стоп))

— За това ще говорим, когато се наспим — важно произнесе Марапер. — Сега сънят е най-важното. Събудете ме, ако забележите нещо пред вратата, но без излишна паника. Аз лесно се ядосвам, когато ми развалят съня.

Той се разположи в ъгъла, като блъсна настрани едно счупено кресло, което му пречеше, и започна да се готви за сън. Без да се колебаят, всички последваха примера му, само Рафъри го гледаше с неприязън. Всички вече лежаха на пода, когато Уентъдж нерешително каза:

— Отче, Марапер… — в гласа му прозвуча молба. — Не би ли могъл да се помолиш за целостта на кожата ни?

— Прекалено съм изморен, че да се грижа за целостта на нечия кожа — отвърна Марапер.

— Поне една кратичка молитва, свети отче.

— Е, както ти е угодно. Деца мои, пространство за нашето „аз“, да се помолим.

Така лежейки на пода, той започна молитвата. Отначало в думите му нямаше особена сила, но с идването на вдъхновението го обхвана повече страстност.

— О, Съзнание, ето ни нас, недостойните, да бъдем семена Твои, ибо греховете ни са много и не се опитваме да ги отритнем от себе си, макар това да е нашият дълг. Ние сме бедни и животът ни е оскъден, но докато те притежаваме Тебе, не сме лишени от надежда. О, Съзнание, стани бдителен страж на петте плоски съдчета наши, понеже сега надеждата ни е по-нужна на нас, гребците, отколкото на онези, останали в спокойствието, и затова в нас има повече място за Тебе. И понеже ние знаем, че щом Ти изчезнеш, появява се Твоят враг, подсъзнанието, то позволи ни да вярваме, че мислите наши ще се обръщат само към Тебе. Направи краката ни бързи, ръцете силни, погледът остър и гневът ни — яростен, така че да победим и унищожим тези, които се осмелят да ни пречат. Позволи ни да ги надвием и да ги поразим! Позволи ни да разпръснем червата им по целия кораб! Позволи ни да стигнем крайната цел, пълни с Тебе и верни само на Тебе. Позволи ни Твоята искра да гори в нас, докато не ни надвият нашите врагове и не дойде времето да потегляме на Дългото Пътуване…

Подсилвайки молитвата, свещеникът се изправи, седна и възнесе ръцете си нагоре — това движение всички повториха, — а малко преди края разтърси рамене и в съответствие с ритуала, прекара пръст през гърлото си.

— А сега, млъквайте — завърши той и се намести в ъгъла си.

Къмплейн лежеше притиснал гръб до стената, а под главата си бе сложил чантата. Обикновено лесно заспиваше, като звяр, прескачайки състоянието на дрямка между съня и бодърстването, но в това непривично обкръжение само бе затворил очи и се опитваше да разсъждава. Мислите му естествено бяха само обобщени фрази: празният матрак на Гуина, Марапер, който победно се извисява над трупа на Цилак, Мелър и мишката, изскочила между пръстите му, решетката на Барикадата, стражът Туемърс, падащ безсилно в ръцете на свещеника… Тези картини ги свързваше само това, че се отнасяха до това, което вече беше, а бъдещето не поражда никакви образи.

Сега той се стремеше към някаква неизвестна цел, навлизаше в мрака, за който му бе разказвала и от който така се страхуваше майка му. Той не направи никакви изводи, не загуби време за предположения, напротив, нещо като надежда се събуди в него, в съответствие с известната теза, гласяща: „Дяволът, който ти не познаваш още, може да победи този, който ти е познат.“

Преди да заспи, той още можеше да вижда осветяваната слабо от коридора стая и вековните гъсталаци в цепнатината на полуотворената врата. В постоянната и безветрена задуха се чуваше непрекъснатият шум на водораслите, а понякога долиташе тих трясък, когато някое семе падаше на пода. Растенията така бързо растяха, че когато Къмплейн се събуди, младите стръкове бяха с десетина сантиметра по-високи, а старите се бяха натрупали като преграда пред вратата. Скоро и те, и другите ще бъдат унищожени от тъмнината. И все пак, наблюдавайки постоянно тази вълна, той не разбираше колко много тя напомня човешкия живот.

II

— А ти хъркаш, свети отче — дружелюбно отбеляза Рафъри, когато с началото на новата видимост седнаха да закусват.

Отношенията им бяха претърпели някакви незабележими изменения, сякаш по време на съня им бе подействала някаква невидима магическа сила. Чувството, че са бегълци, преситени от живота в Кабините, бе изчезнало някъде. Бегълци бяха и си оставаха, но само в смисъла, че като всички мъже и те се стремяха да избягат; но на първо място усещаха връзката, която ги обединяваше и противопоставяше на останалия свят. Дежурството се отрази благотворно на душевното състояние на Рафъри, който сега изглеждаше тих и се държеше почти послушно. От петимата изглежда само Уентъдж не бе изпитал някакви промени.

Характерът му постепенно се подлагаше на разрушителното въздействие на самотата и самоунижението. Можеше или да бъде убит, или напълно да бъде сломен.