Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Това няма да е така лесно — възрази Къмплейн. — Ти всички видимости си прекарал на топличко в Кабините и съвсем не познаваш условията извън тях. Главният коридор е добре познат на ловците, но за разлика от останалите той не води никъде.

— Макар и да формулираш възгледите си по наивен начин, Рой, но тук си прав — съгласи се Марапер. — В тази книга намерих обяснение защо той не води до никъде. Ето какво е: около Главния коридор са разположени аварийните врати. Всяка секция е така направена, че в случай на опасност мигновено да се изолира от останалите.

Той се зае да прелиства страниците с чертежите.

— Дори и аз не всичко разбирам, но като че ли е достатъчно ясно — станала е някаква авария, пожар или нещо подобно, и от тогава Главният коридор е затворен завинаги.

— Заради това при движение през водораслите е така трудно да се отиде някъде — допълни Фармър. — Ние просто се въртим в кръг. Остава ни единствено да намерим допълнителните входове, които още са отворени, и да ги използуваме. А това значи дълго време да бродим из гъсталаците, а не да вървим направо.

— По този въпрос ти ще получиш подробна инструкция. Благодаря — каза кратко свещеникът. — И понеже виждам колко сте ми умни, то без повече мъдрувания можем да потеглим на път. Вдигни на гърба си онзи денк, Фармър, и върви начело.

Те послушно се изправиха. Зад вратата ги очакваше негостоприемната Джунгла.

— Но за да стигнем до кърмата, ние трябва да преминем през територията на Носарите — забеляза Къмплейн.

— Изплаши ли се? — ехидно подметна Уентъдж.

— Да, Пробита Бърно, изплаших се.

Уентъдж злобно се изплю и се обърна, но бе така увлечен, че не реагира остро на противното му прозвище.

Мълчаливо си пробиваха път през гъсталаците, като се придвижваха бавно и уморително. Самотен ловец можеше да се движи из Джунглата, като раздалечава стеблата и се държи близо до стената. Но сега не можеха да използуват този способ, защото разместените растения удряха идващите отзад. Това можеше да се избегне, ако разстоянието между тях бе по-голямо, но те инстинктивно се държаха един за друг и нито се откъсваха напред, нито изоставаха. За придвижването близо до стената им пречеше само едно: на това място слоят на покритите с хитинова обвивка семена бе по-дебел, тъй като след удара си в стената, падаха в близост до нея и всяка стъпка предизвикваше силно тряскане. Тренираното ухо на Къмплейн безгрешно отбелязваше този факт: изобилието на семената, които бяха любима храна на дивите свине и кучета, безпогрешно показваше присъствието им в този район. Но засега много повече им досаждаха облаците мухи, които непрекъснато бръмчаха край ушите им. Рафъри вървеше напред и сечеше водораслите. Всеки път, вдигайки секирата, той я прекарваше в опасна близост до главата си и така се опитваше да прогони наглите насекоми.

Първото допълнително съединение между секциите откриха сравнително лесно. Намираше се в къс страничен коридор и се състоеше от две отделни метални врати, сега леко открехнати. Би трябвало да осигуряват възможност за преминаване от един в друг коридор, но сега цялото пространство между тях бе запълнено с растителност. На първата врата висеше надпис „Секция 61“, а на втората — „Секция 60“. Марапер доволно се изхили, но бе така горещо, че избягна да се впусне в коментари. Къмплейн по време на ловуванията си не един път се бе натъквал на подобни съединения, виждал бе такива надписи, но тогава те не означаваха нищо за него. Сега се опита да коригира предишния си опит с концепцията за движещия се кораб, но това бе така умозрително, че не ставаше за логически анализ.

В „Секция 60“ срещнаха други хора. Първи вървеше Фармър и със стоическо упорство разчистваше пътя, когато неочаквано се отвори една излизаща в коридора врата.

Такива врати винаги означаваха опасност. В подобни случаи се събираха вкупом и ги отминаваха едновременно, но този път погледнаха и видяха вътре една старица. Тя лежеше гола на пода, а до нея спеше завързана с връв овца.

Жената бе така обърната, че те успяха с най-големи подробности да разгледат лявото й ухо. В резултат на някаква странна болест то така се бе разраснало, че като огромна гъба се показваше от редките й сиви коси. Цветът му бе пронизително розов и контрастираше по странен начин с бледото й лице. Тя бавно извърна глава и ги загледа с гуреливите си очи. Веднага, без да измени израза на лицето си, започна глухо да ридае. Тогава Къмплейн забеляза, че другото й ухо е напълно нормално.

Овцата се събуди, побягна до обтягане на връвта, като блееше от страх, и започна да се дърпа. Преди петимата да успеят да минат край вратата, от задната стая изскочиха двама мъже, разтревожени от виковете, и безсилно се спряха до виещата старица.

— Те няма нищо да ни направят — с облекчение забеляза Фармър.

Това беше очевидно. Тези двамата бяха старци, на които годините ги бяха накарали да се прегърбят. Единият се бе приближил плътно до Дългото Пътуване, докато другият — страшно слаб и без ръка, изгубена изглежда в някоя схватка с ножове — бе малко по-млад.