Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Трябва да ги убием — заяви Уентъдж и едната половина на лицето му просия. — И да започнем с тази кошмарна вещица.

Като чу тези думи, старицата престана да вие.

— Пространство за вашите „аз“ — каза бързо тя. — Зараза да връхлети на очите ви, ако се осмелите да ни докоснете, а проклятието, което виси над вас, да падне на главите ви…

— Пространство за твоето ухо, лейди — мрачно се усмихна Марапер. — Да вървим, герои мои, няма смисъл да се задържаме. По-бързо де, преди виковете на тази идиотка да привлекат нещо по-опасно.

Отново се гмурнаха във водораслите. Тримата обитатели на стаята ги гледаха неподвижно. Може би представляваха остатък от някое племе от Джунглата, но по-правдоподобно изглеждаше да са просто бегълци, които с труд си осигуряваха препитанието в тази дупка. От този миг нататък пътешествениците все по-често намираха следи на други мутанти или отшелници. На отделни места гъсталаците бяха отъпкани, което безспорно облекчаваше пътя им, но напрежението непрекъснато да бъдат готови за бой им причиняваше значително повече неудобства. Но нито веднъж не ги нападнаха.

Следващият допълнителен преход между секциите се оказа затворен. Не успяха да помръднат стоманените идеално залепени врати, независимо от съвместните си усилия.

— Трябва да има някакъв начин да ги отворим — гневно изрече Рафъри.

— Кажи на монаха да се порови в дяволската си книга — посъветва Уентъдж. — Що се отнася до мен, аз ще започна да обядвам.

Марапер искаше веднага да продължи нататък, но останалите се присъединиха към Уентъдж и мълчаливо задъвкаха.

— А какво ще стане, ако се окажем в секция, в която всички врати са затворени като тази? — поинтересува се Къмплейн.

— Изключено е — заяви важно Марапер. — В такъв случай ние никога не бихме чули нищо за Носарите. Сигурно има път — и то не един, — водещ в онези райони. Трябва само да преминем на друг етаж и да потърсим.

В края на краищата те намериха проход в „Секция 59“, а после с поразително бързина — в „Секция 58“. Но времето минаваше. Настъпваше тъмният сън-видимост и отново ги обхвана тревога.

— Забелязахте ли нещо любопитно? — неочаквано запита Къмплейн.

В тази минута той водеше групата и тялото му бе обляно в собствената пот и сока на водораслите.

— Видът на водораслите е друг.

Това беше истина. Гъвкавите млади стебла бяха станали месести и не така здрави. Имаше по-малко листа, затова пък се срещаха по-често восъкообразните зеленикави цветове. И почвата под краката им се измени. Обикновено тя бе слегната и плътна, пронизана от гъста мрежа корени, които изсмукваха всяка капка влага, а сега бе станала мека и при всяка крачка избиваше влага, а самите растения бяха по-тъмни.

Колкото повече се придвижваха напред, толкова по-забележими ставаха различията. Скоро започнаха да вървят през блато. Минаха през храсталаците на огромни домати и край някакви други растения, обсипани с плодове, които не познаваха. Сред явно слабеещите водорасли все повече попадаха нови видове растения. Тези неочаквани промени ги накараха да се разтревожат. Но независимо от това, в страх пред настъпващата тъмнина, Марапер заповяда да спрат за почивка. Той се вмъкна в едно помещение, на което вратата отдавна е била изкъртена.

Стаята бе пълна с ролки на плътна материя с много сложни рисунки. Светлината на фенерчето на Фармър обезпокои неизброимо число молци, които с труд се раздвижиха по топовете плат. Рисунките изчезнаха веднага, но затова пък се появиха безброй проядени дупки. Насекомите кръжаха така из помещението, че хората се чувстваха като попаднали в центъра на пясъчна буря.

Някакво огромно насекомо се насочи право в лицето на Къмплейн и го накара да се дръпне настрани. За миг изпита странно усещане, което и по-късно му се наложи да изпита и да си припомни — макар и насекомото да прелетя край ухото му, в него се появи впечатлението, че то е попаднало право в главата му.

Разбира се, това беше халюцинация, но усещаше, че насекомите по странен начин изпълват мозъка му. Това усещане изчезна така внезапно, както се бе появило.

— Ако се съди по всичко това, тук няма начин да заспим — каза той с неудоволствие.

Тръгнаха нататък. Следващите отворени врати, които успяха да намерят, водеха в помещение, идеално приспособено да разположат лагера си. Преди тук е имало някаква работилница и обширната стая беше запълнена с мотори, стругове и разна друга машинария, нямаща, от тяхна гледна точка, никакъв смисъл. От един кран, който не позволяваше да бъде затворен, течеше тънка струйка вода, стичаше се в мивката, а оттам в намиращата се в дълбините на пода огромна кухина за събиране на отпадъци. Въпреки че бяха порядъчно изморени, те се умиха, напиха и хапнаха от своите запаси.

Когато завършиха с вечерята, падна мрак, дойде всъщност истинската нощ, която настъпва на всеки четвърти сън-видимост. Никой не поиска молитва, а и свещеникът също не я предложи.