Краят на мрака ((Нон-стоп))

— През тази видимост трябва да се отдалечим колкото се може повече — каза Марапер. — В следващия сън-видимост ще бъде както винаги тъмно, а да се пътешества в подобно време не се препоръчва, тъй като фенерчетата могат да ни издадат. Но преди да потеглим, бих искал да опиша нашите планове, а за това ще е нужно да кажа нещо за кораба.

И като не преставаше да се прозява, той се усмихна и ги обходи с погледа си.

— Така, да започнем с факта, че се намираме на кораб. Съгласни ли сте?

Настойчивият му поглед накара всеки да даде някакъв отговор. При Фармър това беше „разбира се“, Уентъдж просто изръмжа, сякаш не отдаваше особено значение на въпроса, Рафъри махна безразлично с ръка, докато Къмплейн каза — „не“. Марапер живо се заинтересува от това „не“.

— Най-добре ще бъде, ако ти бързо загрееш всичко, Рой — каза той. — Отначало фактите. Слушай внимателно и се отнеси към това с пълна сериозност, тъй като проявата на войнствена глупост може да предизвика моя гняв, а това да свърши зле за всички ни.

Той започна да се разхожда между изпотрошената мебел и от цялото му масивно тяло се излъчваше авторитет.

— Така значи, Рой, запомни едно нещо: да не си на кораба, е право противоположно на това, да си на него. Ние знаем какво е това — да си на кораба, и затова смятаме, че съществува само кораб. Но съществуват и други места, множество на брой, огромни и най-разнообразни, които не се явяват кораб. Това знам от записите на Гигантите. Корабът е бил построен от тях за някаква само на тях известна цел, която, поне засега, е скрита за нас.

— Това вече сме го слушали и в Кабините — отбеляза мрачно Къмплейн. — Нека допуснем, Марапер, че аз ти повярвам. И какво от това? Кораб или свят, нима за нас има някаква разлика?

— Ето това ти не разбираш. Погледни тук — като каза това свещеникът се наведе, сграбчи няколко водорасли и започна с тях да маха пред лицето на Къмплейн. — Ето нещо естествено, нещо, което расте само — каза той.

Марапер скочи, отиде в банята и ритна така порцелановия умивалник, че се чу приятен звън.

— Това е направено изкуствено — продължи свещеникът. — Разбираш ли сега? Корабът е изкуствено съоръжение, а светът — естествено. Ние сме естествени същества и истинският ни дом не е този кораб, построен от Гигантите.

— Но дори и да е така… — започна Къмплейн.

— Именно така е. Всичко е именно така — доказателствата са навсякъде около нас: коридорите, стените, стаите — изкуствени са, но ти така си свикнал с тях, че не го забелязваш.

— Това, че не го забелязва, не е важно — каза Фармър. — То няма никакво значение.

— Това го виждам — гневно възрази Къмплейн. — Само не мога да си го обясня.

— Добре де, стой тихо и мисли, а ние през това време ще продължим — каза Марапер. — Аз съм прочел много книги и знам истината. Гигантите са построили кораба с някаква конкретна цел. Из пътя тази цел е била загубена, а самите Гиганти са измрели. Останал е само корабът.

Той престана да се разхожда и се подпря на стената, като подложи челото си за опора, а когато продължи с обяснението, изглежда приказваше само на себе си.

— Останал е само корабът, а в него, като в капан, цялото племе човешко. Станала е някаква катастрофа, нещо страшно и са ни изоставили на собствената ни съдба. Това е проклятието, което ни е връхлетяло за някакъв ужасен грях, извършен от прадедите ни…

— Това дърдорене не струва и счупен грош — с раздразнение се намеси Уентъдж. — Опитай се най-после да забравиш, че си свещеник, Марапер. Всичко това няма никакво отношение към нашата бъдеща съдба.

— Има, и то огромно — възрази Марапер.

Лицето му стана печално, той пъхна ръце в джобовете си, но веднага извади едната и си забърка по зъбите.

— Що се отнася до мен, основно ме интересува теологичната страна на въпроса. Що се отнася до вас, то е важен фактът, че някога корабът е тръгнал за някъде. И това, че е тръгнал, е по-важно от самия кораб, защото именно там ние трябва да се намираме всъщност. Там е нашето истинско място. В тези неща няма нищо тайнствено, освен за малоумните. Тайната е в следното: защо крият от нас, къде се намираме сега? Какво става всъщност зад гърбовете ни?

— Май нещо някъде се е счупило — побърза да предположи Уентъдж. — Аз винаги съм казвал, че нещо не е станало както трябва.

— Не смей да приказваш такива неща в мое присъствие — процеди презрително свещеникът.

Стори му се, че известно съгласие с възгледите на Уентъдж може да отслаби авторитета и положението му.

— Заговор. Против нас се плетат разни интриги. Пилотът или капитанът на този кораб някъде са се скрили и ние се носим в далечината под ръководството му, не осъзнавайки, че въобще пътешестваме и не знаем целта на пътешествието. Този капитан е някакъв полудял човек, който се крие от всички, а върху нас е паднало наказанието за греховете на дедите ни.