Краят на мрака ((Нон-стоп))

Всички погледнаха нататък. Дори Грег се обърна. От отвора на един от разрушените пултове към ослепителната светлина се издигаше струйка дим.

— Пожар! — простена Фармър.

— Дреболия! — отвърна Къмплейн.

Той се приближи до бързо увеличаващия се облак. Това не беше дим. Това бяха неизброими пълчища молци. На огромни кълбета те влитаха под купола, насочвайки се към Слънцето. След първата вълна от малки насекоми започнаха да се появяват и едри екземпляри, промъкващи се трудно през отвора на пулта. Безбройните рояци, които винаги летяха пред своите съюзници — плъховете, — бяха проникнали в отсека на командната кабина, преди там да се появят гризачите. Сега се измъкваха на свобода във все по-нарастващи количества.

Марапер грабна парализатора и започна да ги унищожава още с появяването им.

Хората бяха обхванати от странното усещане, че от роящите се облаци мутанти до тях достигат някакви незавършени фрагменти от мисли. Марапер спря да стреля и насекомите се появиха отново като още по-гъста мъгла. Някъде под плотовете на електронните пултове се чу трясък от късо съединение. Насекомите бяха запълнили пространството между проводниците.

— Могат ли да причинят някаква сериозна повреда? — попита Уейън.

Къмплейн недоумяващо разтърси глава. През цялото време той се бореше със странното усещане, че пространството около мозъка му е запълнено с памук.

— Помощта се приближава! — с облекчение произнесе Фармър.

Той посочи нещо с пръст. На фона на родната му планета някаква малка, почти незабележима светлинка се приближаваше към кораба.

Уейън почувства някакво ужасно замайване. Погледна навън през прозрачните стени на купола. От висотата на командната кабина нейният поглед обхващаше целия кораб. Ясно се различаваше неговият люспест гръб.

Подчинявайки се на някакъв неясен импулс, тя се оттласна с крак. В следващия момент се оказа в горния край на купола, откъдето гледката беше още по-величествена. До нея плуваше Къмплейн. След минута двамата се заловиха за един от събраните на ролка капаци.

Изведнъж те се досетиха, че най-вероятно молците случайно са включили механизма за отваряне на капаците на прозорците, докато са търсили пътя към командната зала. Сега те трептяха наоколо, изпълвайки хората с надежда.

Уейън погледна тъжно към Земята. Видът на планетата й подейства като зъбобол и тя веднага извърна глава.

— Като си помисля само, че те сега идват от Земята, за да ни откъснат завинаги от Слънцето!…

— Няма да направят това. Мисля, че няма да могат — тихо каза Къмплейн. — Фармър е глупак, нищо не разбира. Когато дойдат земляните, ще видят, че ние сме заслужили правото на свобода, правото на живот на Земята. Та те не са чудовища, иначе не биха полагали толкова много усилия за нас. Те ще разберат, че ние сме готови по-скоро да умрем, отколкото да живеем тук.

Някъде от долу до тях достигна грохотът на взрив. В залата се разлетяха парчета от металните плотове на таблата заедно с множество мъртви молци и дим. Уейън и Къмплейн погледнаха надолу и видяха как Грег и Фармър отскачат настрани, за да избегнат опасността. Свещеникът бавно ги последва, като се стараеше едновременно да запази спокойствие и да се избави от собственото си наметало, преметнато през главата му от завихрянето на въздуха.

Следващият взрив изхвърли нов фонтан насекоми, между които помръдваха и някои, останали живи. Като се съди по всичко, имаше опасност командната кабина да потъне изцяло във вълни от молци. След втория взрив някъде от недрата на кораба започна бавно да нараства тежък грохот, като че ли символизиращ многовековната агония на звездолета. Звукът приближаваше и ставаше все по-силен.

Къмплейн усети как тялото му започна да трепти в ритъма на това страшно пулсиране.

Уейън мълчаливо показа с ръка външната обвивка на кораба. По дължината на целия корпус започнаха да се появяват напречни пукнатини. След дълъг живот Голямото Куче накрая умираше и тътенът, който се чуваше, беше неговият предсмъртен вик.

— Това е предпазният блок за безопасност! — извика Фармър.

Гласът му достигна до тях някак си отдалеч.

— Молците са включили блока за безопасност. Сега корабът се разпада на отделни отсеци!…

Това беше ясно за всички. Пукнатините, появили се по изящното тяло на кораба, се превърнаха в процепи, които след малко станаха част от космическото пространство. Корабът вече не съществуваше! Останаха само осемдесет и четири огромни монети, които се смаляваха и смаляваха при движението си в различните посоки, в които ги беше изпратило устройството за разпадане. Всяка от тези монети представляваше един отсек от кораба — отделен изолиран свят, приличащ на спасителен пояс в безбрежния океан от тъмнина, движещ се плавно около Земята със случаен брой хора, животни и водорасли във вътрешността си.

— Това разпадане е окончателно и никой сега вече не би могъл да възстанови нашия свят. Те нямат друг изход. Ще бъдат принудени да ни вземат на Земята — каза Уейън със слаб глас.

Тя погледна към Къмплейн, стараейки се по женски да предвиди какво ги очаква.