Крайбрежие

Хората ме гледаха, усещах любопитството им и някакъв хлад, който ме караше да се чувствам скована и чужда.

— Мислех, че всеки е добре дошъл на празника на света Марина. Не трябва ли да е така?

Капюсин ме погледна.

— Не ме баламосвай, момиче — отсече тя. — Знам защо си избрала днешния ден — Пюс запали цигара и издуха дима през ноздрите си. — Винаги си била инат. Никога не можеш да избереш лесното, нали? Все се хвърляш с главата напред, искаш да промениш всичко наведнъж — тя ми се усмихна уморено. — Дай шанс на баща си, Мадо.

— Шанс? — това беше Аристид Бастоне с Дезире подръка. — След тази нощ, след всичко, което се случи на Поент, какъв шанс имаме ние?

Вдигнах глава. Старецът стоеше зад нас, подпрян на бастуна си с цялата си тежест, с поглед като кремък. Младежът с очилата стоеше малко встрани със смутен вид, косата падаше на очите му. Сега го познах: беше Ксавие, внукът на Аристид. Някога той бе самотно момче, което предпочиташе книгите пред игрите. Макар че ни деляха малко години, почти не бяхме си говорили.

Аристид продължаваше да ме гледа.

— За какво се върна, а? — попита той. — Тук вече нямаш нищо. Дойде да прогониш Дебелия Жан, така ли? Да му вземеш къщата? Парите?

— Не отговаряй — каза Капюсин. — Той е пиян.

Аристид не показа, че я е чул.

— Все същата си! — продължи старецът. — Идваш само когато ти потрябва нещо!

— Дядо — намеси се Ксавие, като сложи ръка на рамото му. Но Аристид го отблъсна. Макар че беше по-нисък с една глава от внука си, гневът му го превръщаше в гигант: очите му горяха зловещо като на пророк.

Жена му, която стоеше до него, ме погледна с безпокойство.

— Извинете — тихо каза тя. — Света Марина… нашият син…

— Мълчи! — изсъска Аристид и се обърна на бастуна си така рязко, че ако Дезире не стоеше наблизо, можеше да падне. — Мислиш ли, че нея я е грижа за това, а? Мислиш ни, че някого го е грижа?

Той тръгна към вратата, без да се обърне, като повлече дървения си крак по бетонния под, и роднините му го последваха. Изпратиха ги с мълчание.

Капюсин сви рамене.

— Не му обръщай внимание, Мадо. Просто е прекалил с чашките дьовиноаз. Наводнението, Светицата, а сега и твоето завръщане…

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране — обади се Матиас Геноле. — Той е Бастоне. Главата му е пълна с камъни.

Това беше по-малко окуражително, отколкото може би изглеждаше: Геноле се мразеха с Бастоне от поколения.

— Горкият Аристид! Във всичко вижда някакъв заговор.

Обърнах се и видях дребна старица във вдовишки черни дрехи, седнала на висок стол зад мен. Тоанет Просаж, майка на Омер и най-възрастната жителка на селото.

— Ако питаш Аристид, хората все се опитват да го изместят, да му вземат спестяванията — хе! — тя се изсмя дрезгаво. — Сякаш не знаем, че ги профука всичките за ремонта на къщата си. Пресвета Марина, дори синът му да се върне след толкова години, нищо няма да намери, освен стара лодка и парче мокра земя, която дори Брисман няма да купи.

Матиас изсумтя.

— Този лешояд!

Напипах писмото в джоба си.

— Брисман?

— Разбира се — каза Тоанет. — Кой друг може да поиска такава земя?

Според Тоанет Брисман кроеше планове за Ле Салан. Планове колкото страховити, толкова и неясни. Разпознах в това традиционната неприязън на саланци към успелите усиниерци.

— Той може да оправи Ле Салан — хоп! и готово — продължи старицата, като щракна с пръсти. — Има пари и машини. Ще отводни земята, ще вдигне бентове при Ла Гулю — може да свърши всичко за шест месеца. Няма повече наводнения. Хе-хе! Естествено, за всяко нещо си има цена. Той не е направил пари от услуги на хората.

— Може би си струва да видите какво предлага.

Матиас ме погледна с горчивина.

— Какво, да се продадем на един усиниерец?

— Оставете я на мира — намеси се Капюсин. — Момичето не ви мисли злото.

— Да, но ако може да спре наводненията…

Матиас махна категорично с глава.

— Не можеш да укротиш морето — каза той. — То прави каквото си иска. Ако Светицата иска да се удавим, така и ще стане.

Научих, че е имало няколко лоши години. Въпреки закрилата на света Марина с всяка зима приливите ставали все по-заплашителни. Тази година дори „Рю дьо л’Осеан“ била наводнена, за пръв път от войната насам. Лятото също било необичайно лошо. Водата в залива придошла и половината село се намерило три фута под морската вода. Още се възстановявали от щетите.

— Така ще свършим като старото село — каза Матиас Геноле. — Накрая всичко потънало, дори църквата — той напълни лулата си и натъпка тютюна с мръсен палец. — Честна дума. И църквата. Ако Светицата не може да ни помогне, кой тогава?

— Това се казва черна година — заяви Тоанет Просаж. — Хиляда деветстотин и осемнайсета. През тази година сестра ми Мари-Лор умряла от инфлуенца, същата зима, в която съм се родила аз — тя размаха жилавия си палец във въздуха. — Та аз съм дете на черната година, никой не очаквал, че ще оцелея. Само че аз оцелях! Ако искаме и сега да оцелеем, трябва да направим нещо, не да се кълвем като чайки — старицата изгледа втренчено Матиас.

— Лесно е да се каже, Тоанет, но ако Светицата не ни закриля…