Крайбрежие

Помислих си за Дебелия Жан с вечните му планове. Нищо чудно, че харесваше този човек. Капюсин беше казала, че строи нещо. Че поправя развалени неща. Сега разбрах кой е ремонтирал нещата в дома на баща ми. Изведнъж сърцето ми се сви.

— Знаете ли, може би няма да го видите тази вечер — каза ми Флин. — През последните няколко дни не го свърта на едно място. Почти никой не го е виждал.

— Благодаря — обърнах глава, за да избегна погледа му. — Познавам баща си.

Вярно беше. След процесията в нощта на света Марина Дебелия Жан винаги се изгубваше, ходеше до Ла Буш и палеше свещи на гроба на Малкия Жан. Този ежегоден ритуал беше свещен. Нищо не можеше да го осуети.

— Сигурно още не знае, че сте се върнали — продължи Флин. — Когато научи, ще си помисли, че Светицата е отвърнала на всичките му молитви.

— Не ме покровителствайте — казах аз. — Дебелия Жан не би целунал Светицата заради когото и да било.

Последва дълго, неудобно мълчание. Запитах се какво знае англичанинът за баща ми, какво е споделял с него той, и почувствах опасно парене в очите. Толкова е типично за Дебелия Жан, помислих си, да се сприятели с този чужденец по някаква приумица, докато…

— Вижте, знам, че това не ме засяга — каза Флин накрая. — Но ако бях на ваше място, нямаше да ходя на фестивала довечера. Много е изморително — той се усмихна и за миг долових небрежния му чар, за което му завидях. — Струва ми се, че имате нужда от почивка. Защо не се настаните, не легнете да поспите и не изчакате до сутринта?

Беше проява на любезност. Знаех това. Дори за миг се изкуших да му се доверя. Но това не беше в природата ми: аз съм намусена като баща си, така казваше майка ми, и думите не излизат лесно от устата ми. За пръв път се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка, като съм се върнала у дома. Отново докоснах снимката в джоба си като талисман.

— Ще се оправя — отговорих му аз.

5

Фестивалът на света Марин дьо ла Мер се провежда веднъж годишно в нощта на августовското пълнолуние. В тази нощ Светицата се пренася от мястото си в селото до руините на църквата на Поент Гризнос. Това е трудна задача — Светицата е три фута висока и доста тежка, защото е направена от масивен базалт — и са необходими четирима мъже, за да я пренесат до морския бряг. Там селяните се изреждат да минават край нея един по един, някои по стар обичай се спират да целунат нозете й с надеждата, че нещо изгубено — или по-вероятно някой — може да се върне. Децата я украсяват с цветя. Хората хвърлят дребни дарове — храна, цветя, кесийки каменна сол, завързани с панделка, дори пари — в прииждащия прилив. От двете й страни запалват мангали с кедрови и борови трески. Понякога има фойерверки, които пукат дръзко над равнодушното море.

Изчаках да се стъмни и тогава излязох от къщата. Вятърът, винаги най-силен в тази част на острова, сега духаше откъм юг и биеше тъпаните на своя мъртвешки танц по прозорците и вратите. Зачудих се дали ще има буря. Южният вятър е лош вятър, казват островитяните. В нощта на света Марина това не е добър знак.

Когато поех към Поент Гризнос, плътно загърната в палтото си, вече виждах светлината от мангалите край водата. Някога там се е издигала църква. Рухнала е преди около сто години, морето я е поглъщало хапка по хапка, докато е останала само една руина — част от северната стена; на фона на изтърканите от времето камъни още се вижда нишата, където някога е било мястото на Светицата. На малката кула над нишата някога е висяла камбана — Ла Маринет, единствената камбана на църквата „Света Марина“, — но отдавна я няма. Една легенда разказва, че паднала в морето, други разправят, че Ла Маринет била открадната и претопена за отпадъци от безскрупулен усиниерец, който бил прокълнат от света Марина и полудял от призрачния камбанен звън. Понякога този звън още се чува: само във ветровити нощи, като предвестник за нещастие. Циниците обясняват глухия звън със свистенето на южния вятър между скалите и пукнатините на Поент Гризнос, но саланци знаят истината: това е Ла Маринет, която продължава да звъни като предупреждение, която още ги наблюдава от морското дъно.

Когато наближих Поент, започнах да различавам силуетите на осветената стена на старата църква. Бяха много, най-малко трийсет, повече от половината село. Отец Албан, островният свещеник, стоеше край водата с потир и пасторал в ръце. На светлината от огньовете изглеждаше побелял и изпит. Когато минах, ме поздрави сдържано и без следа от учудване. Усетих, че мирише на риба: расото му беше грижливо затъкнато в непромокаеми рибарски ботуши.

Традиционната церемония представлява странна гледка, макар че жителите на Ле Салан изобщо не си дават сметка колко живописни са отстрани. Те не са като мен и майка ми: повечето са ниски и набити, с дребни келтски черти, чернокоси, синеоки. Поразителната им хубост обаче бързо повяхва и на стари години заприличват на готически гагуили, облечени в черно, точно като предците си, а жените носят бели шапки. Като че ли три четвърти от населението неизменно е на възраст над шейсет и пет години.