Крайбрежие

Знаех какво си мисли. Че търся сигурност. Че по някаква причина се страхувам от живота там, на континента. Но не беше вярно. Няма нищо сигурно в това да живееш на остров. Всичко се движи, променя се. Нищо не стои на котва. Но в момента това нямаше значение. Засега се бях завърнала у дома. У дома, мястото, където всичко се връща, където водата донася писма в бутилки, детски корабчета, къшеи хляб. Накрая всичко се връща на този пуст злопаметен бряг, сдъвкано, потънало в пясъка на бавно приближаващите към селото дюни, забравено, изоставено. До днес.

4

Майка ми беше от континента. Това ме прави островитянка само наполовина. Тя беше родом от Нант, романтичка, влюбила се в Льо Дьовен почти толкова бързо, колкото и в красивото мрачно лице на баща ми.

Оказа се неподготвена за живота в Ле Салан. Обичаше да разказва, да пее, беше от жените, които плачат, крещят, смеят се, излагат всичко на показ. Баща ми открай време нямаше какво да каже. Беше неспособен да води непринуден разговор. Повечето му реплики бяха едносрични, той поздравяваше хората с кимане. Ако изобщо проявяваше топлота, тя беше насочена към рибарските лодки, които строеше и продаваше в двора зад къщата ни. Лятно време работеше на открито, а през зимата прибираше инструментите си в хангара и аз обичах да седя наблизо, да гледам как придава форма на дървото, като накисва дъските, за да ги направи еластични, вае изящните контури на носа и кила, шие платната. Те винаги бяха бели или червени — цветовете на острова. Някъде на носа слагаше коралово мънисто. Полираше и лакираше всички лодки, никога не използваше боя, освен за имената, които изписваше по бордовете към кила с черно и бяло. Баща ми имаше предпочитания към романтичните имена, „Хубавата Изолда“, „Мъдрата Елоиз“ или „Бланш дьо Коеткен“, имена от стари книги, макар че, доколкото ми беше известно, той изобщо не четеше. Работата бе неговото общуване — той прекарваше повече време със своите „госпожици“, отколкото с когото и да било другиго, плъзгаше ръце по гладките им топли хълбоци с увереността на любовник, но никога не кръсти нито една лодка на някоя от нас, дори на майка ми, макар да съм сигурна, че това би й харесало. Ако го беше направил, може би тя нямаше да си тръгне.

След като минах завоя на дюната, видях, че задният двор е пуст. Вратите на хангара бяха затворени и ако се съдеше по височината на стръковете трева, израснали пред тях, като че ли не бяха отваряни с месеци. Край портата стояха два корпуса на лодки, полузаровени в пясък. Тракторът и ремаркето бяха покрити с набръчкан найлон и изглеждаха в изправно състояние, но крикът, който баща ми някога използваше, за да качва лодките на ремаркето, беше ръждясал и занемарен.

Къщата не изглеждаше по-добре. И в миналото не беше особено чиста и подредена, пълна с разпилени останки от проекти на баща ми, започнати и после изоставени. Но сега изглеждаше полуразрушена. Варта по стените се беше обезцветила, един прозорец нямаше стъкло и бе закован с дъски, боята по вратите и капаците на прозорците беше напукана и се лющеше. Видях кабел, който се точеше по пясъка към навеса, където бръмчеше генератор: това бе единственият признак на живот.

Пощенската кутия стоеше пълна. Извадих купчината писма и брошури, които стърчаха от процепа, и ги отнесох в безлюдната кухня. Вратата беше отключена. До мивката беше струпан куп мръсни чинии. Студено кафе на печката. Мирис на болест. Нещата на майка ми — бюфет, ракла, квадратен гоблен — още стояха по местата си, но сега всичко тънеше в прах, а по бетонния под имаше пясък.

И все пак се виждаше, че някой тук се е занимавал с ремонт. В едно сандъче в ъгъла на стаята имаше части от тръба, тел и дървени трупчета, освен това забелязах, че нагревателят за вода, който Дебелия Жан все се канеше да поправи, беше заменен с някакво приспособление от мед, свързано с бутилка пропан-бутан. Висящите проводници бяха грижливо прибрани под една плоча, личаха и следи от работа по камината, която винаги пушеше. Тези признаци на дейност странно контрастираха със запуснатия вид на останалата част от къщата, сякаш Дебелия Жан е бил така погълнат от другата си работа, че не е имал време да избърше праха или да изпере дрехите. Като се замислех, това беше типично за него. Единственото, което ме изненада, беше, че сякаш този път бе успял да завърши проектите си.

Оставих писмата на масата в кухнята. С раздразнение установих, че цялата треперя. Твърде много чувства се бореха да излязат на свобода. Положих усилие да се успокоя. Прегледах пощата — кутията сигурно не беше отваряна от шест месеца или година — и намерих в купчината последното си писмо до него, неотворено. Разглеждах го дълго, препрочитах парижкия адрес на обратната страна, припомнях си. Бях го носила в джоба няколко седмици, преди да се реша да го пусна, а после се почувствах замаяна и странно свободна. Приятелят ми Люк от кафенето ме попита какво чакам. „Какъв е проблемът? Искаш да го видиш, нали? Искаш да помогнеш?“