Крайбрежие

Беше поостаряла (когато заминах, тя наближаваше четирийсет), но тутакси я познах: Капюсин, по прякор Ла Пюс6, живееше в очукана розова каравана накрай дюните заедно с немирната си челяд. Никога не се бе омъжвала — с мъже се живее много изморително, детето ми, — но аз помнех музиката, която долиташе вечер откъм дюните, и плахите мъже, които упорито се правеха, че не забелязват малката каравана с набрани перденца и приветлива светлина на вратата. Майка ми не я харесваше, но Капюсин винаги се държеше мило с мен, черпеше ме с пияни вишни и ми разказваше всевъзможни скандални клюки. От всички на острова тя се смееше най-неприлично, всъщност беше единственият възрастен сред познатите ми, който се смееше на глас.

— Моят Лоло те е видял в Ла Усиниер. Каза, че се връщаш! — Капюсин се усмихна. — Ако това стане, ще започна да целувам Светицата по-често!

— Радвам се да те видя, Капюсин — усмихнах се аз. — Вече започвах да си мисля, че селото е опустяло.

— Ах, да — тя сви рамене. — Сезонът беше лош. Напоследък все така се случва — за миг лицето й помръкна. — Чух за майка ти, Мадо, съжалявам.

— Откъде разбра?

— Хе! Това е остров. Новини и клюки — с какво друго разполагаме тук?

Поколебах се, почувствах как сърцето ми се разтуптя.

— А… баща ми?

За миг усмивката й трепна.

— Както винаги — отговори Капюсин небрежно. После възвърна веселото си присъствие на духа и обви ръка около раменете ми. — Ела да пийнем по чашка дьовиноаз, Мадо. Можеш да отседнеш при мен. Имам едно свободно легло, откакто англичанинът си тръгна.

Вероятно на лицето ми се бе изписало стъписване, защото тя избухна в своя щедър и непристоен смях.

— Да не си помислиш нещо! Вече съм почтена жена — е, почти — тъмните й очи блестяха весело. — Но Руже ще ти хареса. Той дойде при нас през май и какво оживление предизвика! Не бяхме виждали такова нещо от времето, когато Аристид Бастоне улови риба с две глави. Този англичанин! — тя се подсмихна на себе си и поклати глава.

— Последния месец май ли?

Това означаваше, че е тук само от три месеца. За три месеца се беше сдобил с прякор.

— Хе! — Капюсин запали „Житан“ и всмука дима с удоволствие. — Един ден се появи без пукната стотинка в джоба, но вече кроеше планове за сделки. Намери си работа при Омер и Шарлот, само че тяхното момиче започна да се задява с него. Настаних го в караваната, докато си намери място за живеене. Изглежда, че освен всичко останало се беше сдушил със стария Брисман от Ла Усиниер — тя ме изгледа с любопитство. — Адриен се омъжи за племенника му, нали? Как я карат?

— Живеят в Танжер. Не ми се обаждат често.

— Танжер, а? Е, тя винаги е казвала, че…

— Та, говореше за приятеля си — прекъснах я аз. Щом помислех за сестра си, тонът ми ставаше рязък и злобен. — С какво се занимава?

— Има много идеи. Строи разни неща — Капюсин махна неопределено през рамо към „Рю дьо л’Осеан“. — Вятърната мелница на Омер например. Той я поправи.

Бяхме заобиколили дюната и сега виждах розовата каравана — същата, каквато я помнех, само малко по-очукана и потънала по-надълбоко в пясъка. Знаех, че по-нататък е къщата на баща ми, макар гъстият храсталак да я скриваше от поглед. Капюсин забеляза, че гледам натам.

— О, не бързай — отсече тя, хвана ме за ръка и ме поведе към падината, където стоеше караваната. — Имаме много да наваксваме. Дай на баща си малко време. Остави слуховете да се разнесат.

В Льо Дьовен слуховете са вид разменна монета. От това живее островът — от вражди между рибари съперници, незаконни деца, легендарни истории на самохвалковци, слухове и невероятни разкрития. Можех да си представя колко ценна съм сега в очите на Капюсин; в настоящия момент аз бях скъпа придобивка.

— Защо? — попитах, като продължавах да се взирам отвъд храстите. — Защо да не отида при него веднага?

Капюсин ме погледна загадъчно.

— Доста време мина, нали? Той е свикнал да бъде сам — тя бутна вратата на караваната, която се оказа отключена. — Влизай, миличка, ще ти разкажа всичко.

Караваната й ми се стори странно, по домашному уютна с тесния си, боядисан в розово интериор, дрехи, проснати върху всяка възможна повърхност, мирис на цигари и евтин парфюм. Въпреки очевидната си сладникава немарливост тя предразполагаше към споделяне на тайни.

Хората като че ли се разкриват пред Капюсин така, както никога не го правят пред отец Албан, едничкия свещеник на острова. Изглежда, будоарът, дори толкова стар и запуснат като този, допада на хората повече, отколкото изповедалнята. С възрастта Капюсин не беше станала по-уважавана жена, но въпреки това в селото винаги са гледали с добро око на нея. Подобно на монахините, тя знае твърде много тайни.

Говорихме си на кафе и сладки. Капюсин като че ли имаше неизчерпаем запас от малките захарни курабийки, наричани дьовиноазри, като между тях често палеше по някоя цигара „Житан“, пиеше кафе и похапваше от пияните вишни, които вадеше от огромна кутия с формата на сърце.

— Навестявам го по два-три пъти седмично — каза ми тя, като сипа още кафе в кукленски миниатюрните чашки. — Понякога му нося сладкиш или завъртам малко дрехи в пералнята.