Крайбрежие

Капюсин следеше реакцията ми и й стана приятно, когато й благодарих.

— Знаеш, хората говорят какво ли не — продължи тя. — Но няма нищо повече. Онова време отдавна отмина.

— Той е добре, нали?

— Знаеш какъв е. Не споделя много.

— Винаги е бил такъв.

— Да. Който го познава, разбира. Но той не се погажда с непознати. Не че ти… — побърза да се поправи Капюсин. — Не обича промените, това е всичко. Има си навици. Всеки петък вечер ходи при Анджело, пие дьовиноаз с Омер, като по часовник. Не говори много, разбира се, но е съвсем добре с главата.

Лудостта е същинска чума за островитяните. Някои семейства я носят в себе си като лош ген подобно на случаите на хемофилия, които се срещат в такива затворени общности. От много любов между братовчеди, казват усиниерците. Майка ми твърдеше, че затова Дебелия Жан е взел момиче от континента.

Капюсин поклати глава.

— А и не е лесно през това време на годината. Дай му малко въздух.

Разбира се. Денят на Светицата. Като дете двамата с баща ми често участвахме в подготовката за годишната церемония, като пребоядисвахме нишата й — в коралов цвят с традиционните звездички. Ние, саланците, сме суеверни хора, налага ни се да бъдем, макар че в Ла Усиниер подобни вярвания и традиции се считат за малко смешни. Разбира се, Ла Усиниер е на завет зад Ла Жьоте. Ла Усиниер не зависи от волята на приливите и отливите. Тук, в Ле Салан, морето е по-близо до дома и трябва да бъде укротено.

— Естествено — заговори Капюсин и прекъсна мислите ми, — Дебелия Жан плати по-голяма дан на морето от много други. А в деня на Светицата — горе-долу по това време се е случило — е… Трябва да бъдеш снизходителна, Мадо.

Кимнах. Знаех историята, макар да беше стара, още отпреди родителите ми да се оженят. Двама братя, близки помежду си като близнаци, дори с еднакви имена, по стар островен обичай. Но малкият Жан се удавил на двайсет и три години — много глупаво, докато бил с момиче, макар че, изглежда, успели да убедят отец Албан, че е станало по време на риболов. Трийсет години по-късно Дебелия Жан още се чувстваше виновен.

— Значи нищо не се е променило — това не беше въпрос.

— Мила моя! Никога няма да се промени.

Бях виждала надгробния камък — парче островен гранит, в Ла Буш, саланското гробище оттатък Ла Гулю.

Жан-Марен Прасто

1949—1972

На любимия брат

Баща ми бе издълбал сам надписа, дълбок един пръст, в масивния камък. Беше му отнело шест месеца.

— И така, Мадо — каза Капюсин и захапа нова курабийка. — Засега ще останеш при мен, само докато мине празникът на света Марина. Нали не бързаш да си ходиш веднага? Можеш ли да поостанеш ден-два?

— Кимнах — нямах желание да й казвам нищо повече.

— Тук има повече място, отколкото ти се струва — отбеляза Пюс оптимистично, като посочи една завеса, която отделяше леглата от останалата част на караваната. — Ще ти бъде удобно, а и моят Лоло е добро момче, няма през две минути да наднича зад завесата — тя взе една пияна вишна от видимо безграничния си запас. — Трябваше вече да се е прибрал. Нямам представа къде ходи по цял ден. Все се шляе с момчето на Геноле.

Както разбрах, Лоло е внук на Капюсин: дъщеря й Клотилд го беше оставила при нея, докато си намери работа на континента.

— Всичко се връща, така разправят. Ех! Моята Кло май хич не бърза да се връща. Много добре си живее там — очите й едва забележимо помръкнаха. — Не, няма смисъл да целувам Светицата заради нея. Тя все обещава да се върне за почивните дни, но винаги си намира някакво извинение. За десет години може би… — като видя изражението ми, Капюсин се сепна. — Извинявай, Мадо. Нямах предвид теб.

— Няма нищо — допих кафето си и станах. — Благодаря ти за предложението.

— Нали няма сега да отидеш там? Не може още днес!

— Защо?

— Там няма да ти хареса — предупреди ме тя. — Къщата не е в много добро състояние.

— Ще се оправя.

— Тогава нека дойда с теб. Или поне да потърся Руже.

— Защо? — започвах да изпитвам досада. — Какво общо има той?

Капюсин като че ли премълчаваше нещо.

— Той е приятел, нищо повече. Баща ти е свикнал с него.

— Не, наистина няма нужда. Благодаря. По-добре да отида сама.

Тя ме изгледа намръщена с ръце на хълбоците, розовата й наметка се беше свлякла от раменете.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди ме Капюсин. — Нещата се променят. Ти вече имаш свой дом на континента.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

— Говоря сериозно — тя ме сгълча с поглед. — Не си въобразявай разни неща за това място, момиче. Не можеш да избягаш от проблемите, като се скриеш тук.

— Започваш да говориш като майка ми.

Капюсин направи гримаса.

— Караш ме да се чувствам стара.