Кралят на петрола

— Защото се намирате в Дивия запад, а не у дома си нейде в Дрезденска или Лайпцигска околия.

— Много добре знаем къде се намираме. Не е необходимо да питаме някакъв си палячо, за да го научим. И тъй, вървете си, иначе ще ви помогна това да стане по-бързо!

— Well, тръгвам си вече, ако не се лъжа, мислех ви само доброто, но щом магарето се смята за твърде умно, нека опита да поиграе полка върху леда.

Хокинс рязко се обърна и се отдалечи. Шмит ядосано викна на кантора:

— Голям хубостник ни доведохте, няма що! Имаше вид на някой Арлекин и при това такъв страшен грубиян. Благодаря за подобни земляци!

— Но към мен той беше много услужлив и любезен — осмели се да подхвърли емеритусът. — Навярно поведението му бе следствие от това, че аз разговарях с него „долче“, както обичат да се изразяват музикантите, докато вие го срязахте доста „сфорцандо“ ((муз.) Със силен тон, акцентирано. Б. пр.).

— Защото се домъкна тук като някой скитник и… Шмит беше прекъснат от силен вик. Двамата младежи, които придружаваха колите на коне и за които бяха споменали Търсачите, току-що се завръщаха от реката, където бяха измили покритите с прах животни. Единият от тях имаше много интелигентно лице и светъл цвят на кожата, типичен за европейците, макар че от силното слънце той бе получил твърде тъмен загар. Навярно имаше осемнайсет години и беше повече широкоплещест, отколкото висок. Още по-интересна бе главата на другия; от истинските му индиански черти лъхаше дързост, но все пак те не бяха тъй остри, както е обикновено при индианците, а и скулите му не бяха чак толкова силно изпъкнали. Цветът на лицето му можеше да се нарече матов бронз, с който светлосивите му проницателни очи и тъмнорусата коса ярко контрастираха. Имаше стройна фигура, но не беше по-малко як от придружителя си, с когото бяха връстници. И двамата бяха облечени по европейска мода и както изглеждаше, бяха превъзходно въоръжени. Също така и двамата седяха много добре на конете си и особено сивоокият, който сякаш беше излят от бронз върху гърба на жребеца си. Когато се приближи до лагера и видя как Сам Хокинс бързо си отиваше, именно той нададе онзи вик, който прекъсна думите на Шмит.

— Какво има? Какво искате? — попита го старият. Младият човек бързо приближи коня си и като го спря пред Шмит, макар и с чуждестранен акцент, му отговори на немски:

— Кой беше ниският човечец, който току-що си тръгна?

— Защо питате?

— Защото ми се стори познат. Но дрехите му са други, а и не успях да видя лицето му. Обаче походката му ми направи впечатление. Имаше ли брада?

— Да.

— Това съвпада! А очите му?

— Съвсем малки.

— Носът?

— Страхотен!

— И това съвпада! А дали имаше истинска коса?

— Откъде да знам? Та нима човек пита още при първата си среща с някой непознат дали косата му е истинска, или не!

— Не се прави така, обаче от пръв поглед може да се различи перуката от истинската коса. А знаете ли с какво се занимава?

— Каза, че бил уестман.

— И това съвпада. Не спомена ли името си?

— Каза го.

— Да не е Сам Хокинс?

— Не е. Казва се Фалке и е немец.

— Странно, но все пак обяснимо! Фалке на английски е „хок“, което означава сокол. След като се преселят в Америка, много немци приемат английски имена. Защо тогава да не се нарече Хокинс някой, който се казва Фалке? Но не ми се вярва Сам Хокинс да е немец. Никога не го е споменавал и винаги се е държал като янки, тъй че сигурно се е родил на запад от Атлантика. Но тази фигура и тази особена дебнеща походка! Всеки добър уестман се е учил да се промъква тайно и незабелязано. А така е свикнал да ходи единствено Сам Хокинс. Но чакай, още един въпрос: докато разговаряхте, този човек не се ли изсмя?

— Да.

— И как?

— Подчертано подигравателно — когато спомена за хората и говедата.

— Искам да кажа с каква гласна, с кой звук се разсмя? Хората се смеят с „а“ и „и“, дори с „е“ или с „о“.

— Беше с „и“ и приличаше повече на кискане, отколкото на смях.

— Наистина ли, наистина? — попита младежът, проявявайки още по-силен интерес. — Тогава все пак може би е той. Сам Хокинс се смее с едно много своеобразно „хи-хи-хи-хи“, което може да се чуе единствено от него, и то твърде често. Звучи толкова лукаво и при това самодоволно. И някак си наполовина го преглъща. Но и по още нещо може да бъде разпознат. Не повтаряше ли непрекъснато един и същ израз?

— Нямам представа.

— Не каза ли някой път „ако не се лъжа“?

— Възможно е да е казал нещо подобно, но не съм му обърнал внимание.

— Значи все пак не е бил той. Сам Хокинс толкова често повтаря „ако не се лъжа“, че това непременно прави всекиму впечатление. И в този случай щеше да стане така. Значи съм се заблудил.

Следвайки примера на своя спътник, той скочи от седлото на земята и остави коня си свободно да скита наоколо. Предчувствието му не го беше излъгало, но по някаква случайност Сам не си бе послужил с любимия си израз тъй често, че това да направи някому особено впечатление.

Втора глава Осуетени планове