Кралица на сенките

Пушекът от безбройните ковачници така пареше в очите на Манон, че ù се наложи да спусне прозрачния си клепач на кацане в сърцето на военния лагер, който бе огласен от тътнеж на чукове и пукот на огньове. Абраксос изсъска и закрачи в кръг, поизплашвайки малко близките войници в тъмни брони, които се отдалечиха на безопасно разстояние, щом видяха Сорел да се приземява в калта до Манон секунда по-късно. Уивърнът ù се озъби на една от групичките наблюдатели. Абраксос му изръмжа и Манон го сръчка с пети, преди да слезе от гърба му.

– Без бой! – нахока го тя, докато оглеждаше малкото празно пространство между грубо скалъпените бараки на ковачите. Беше предвидено специално за въздушната кавалерия и оборудвано с дълбоко вкопани стълбове по периметъра му, служещи за връзване на уивърните. Манон не сметна за нужно, но Сорел върза животното си, тъй като му нямаше такова доверие.

Чувстваше се странно в компанията на Сорел... вместо тази на Астерин. Сякаш равновесието на света бе нарушено. Дори сега уивърните им нервничеха един покрай друг, макар че още не се бяха сбили. Абраксос обикновено кавалерстваше на небесносинята женска на Астерин – дори стоеше плътно долепен до нея.

Манон не изчака Сорел да укроти мъжкаря си, преди да нахлуе в ковашката бърлога, изградена от дървени стълбове и импровизиран покрив. Огнищата – спящи каменни великани – осветяваха помещението, а мъжете край тях блъскаха с чукове, загребваха с лопати и точеха остриета.

Ковачът, отговорен за оръжията на въздушната кавалерия, вече ги чакаше малко след първия стълб и като ги видя, им махна с белязаната си червена ръка. На масата пред мускулестия мъж на средна възраст бяха изложени всевъзможни мечове и ножове – всичките от лъсната до съвършенство адарланска стомана.

Сорел застана до Манон, която взе един кинжал и го претегли в ръцете си.

– Тежък е – заяви тя на ковача, вперил тъмни, проницателни очи в нея. Грабна друг нож, после и един меч, за да претегли и тях в дланите си. – По-леки ми трябват за вещиците.

Ковачът поприсви очи и пое меча, за да прецени тежестта му в собствените си ръце. Почука с пръст по богато украсената дръжка и заклати глава.

– Не ме интересува как изглеждат – продължи Манон. – Само единият им край е важен. Намали украсата и вероятно ще ги олекотиш.

Той надникна към гладката, скучновата дръжка на Ветросеч, подаваща се иззад гърба ù. При срещата им миналата седмица обаче тя го бе видяла да се възхищава на острието му, което беше истински шедьовър.

– Само вас, простосмъртните, ви е грижа дали мечът изглежда добре – обясни тя.

Очите му просветнаха и ù стана чудно дали щеше да я наругае, ако имаше език.

Астерин, незнайно дали с обаяние, или страховитост, беше успяла да научи от тукашните, че един от генералите му отрязал езика, за да не издава тайните им.

В такъв случай явно не можеше да пише и чете. С какво ли друго принуждаваха толкова вещ ковач да работи за тях – дали не бяха отвлекли семейството му?

Може би именно тази мисъл я подтикна да обясни.

– Уивърните и бездруго ще носят достатъчно тeжести по време на битка – нашата броня, оръжията ни, провизии и тяхната собствена броня. Трябва да измислим начин да олекотим товара им. В противен случай няма да се задържат във въздуха за дълго.

Ковачът огледа произведенията си с ръце на хълбоците, вдигна показалец в жест, който казваше: „Изчакай малко“, и влезе по-навътре в лабиринта от огън, разтопен метал и наковални.

Двете останаха сред бумтежа на метал в метал. Сорел също претегли един от мечовете в ръце.

– Знаеш, че подкрепям всяко твое решение. – Кестенявата ù коса беше прибрана в стегната конска опашка, а загорялото ù от слънцето лице – навярно красиво по стандартите на простосмъртните – изглеждаше по-сериозно отвсякога. – Но Астерин...

Манон потули въздишката си. Тринадесетте не посмяха да реагират по какъвто и да било начин, когато Манон взе Сорел със себе си за посещението във военния лагер преди вечерния лов. Веста се придържаше до Астерин в гнездото, макар че Манон не можеше да определи дали е от солидарност, или заради мълчалив гняв.

Астерин обаче посрещна погледа ù и кимна – мрачно, но все пак кимна.

– Не искаш да си Втора ли? – попита Манон.

– За мен е чест да съм твоя Втора – увери я Сорел с тътнещ глас, който проряза дори шумотевицата от чукове и огньове. – Но беше не по-малка чест да съм ти Трета. Сама знаеш, че Астерин е наполовина луда дори в спокойни дни. А сега е принудена да живее в оная крепост, забранено ù е да убива и да плячкосва, да ловува... и дори да припарва до мъже... Естествено, че е изнервена.

– Всички сме изнервени.

По-рано Манон разказа на Тринадесетте за Елида, чудейки се дали прозорливата девойка ще усети, че е под наблюдението на цял отряд вещици.

Сорел въздъхна тежко, вдигна здравите си рамене и остави меча.

– В Омега знаехме мястото си и какво се очаква от нас. Имахме рутина, цел.