Кралица на сенките

Ловяхме крочанци. Тук сме просто оръжия и чакаме някой да благоволи да ни използва. – Тя махна към безполезните ножове на масата. – Тук баба ти не може да... влияе на събитията. Да осигурява стриктни правила, да внушава страх. Тя щеше да превърне живота на херцога в същински ад.

– Твърдиш, че съм лош водач, така ли, Сорел? – Смъртоносно тих въпрос.

– Твърдя, че Тринадесетте знаят защо баба ти те накара да убиеш онази крочанка, за да вземеш пелерината ù. – В опасни води навлизаше.

– Май понякога забравяте на какво е способна баба ми.

– Повярвай ми, Манон, не сме забравили нито за миг – отвърна кротко Сорел.

Ковачът се върна с няколко оръжия в яките си ръце. – Астерин най-вече.

Манон знаеше, че може да изиска още отговори, но също така знаеше, че Сорел е като камък, а камъните не се прекършваха лесно. Затова просто се обърна към ковача, който подреждаше творенията си по масата. Стомахът ù се беше свил на топка.

От глад, опита да си внуши. От глад.

13

Елин не знаеше дали трябва да намира утеха във факта, че независимо от промените, настъпили в живота ù през последните две години, и ада, през който бе минала, Асасинската крепост поне си оставаше незасегната. Живият плет от двете страни на внушителната ограда от ковано желязо беше със същата височина като преди, все така изкусно окастрен, лъкатушещата алея отвъд портата беше покрита с познатия сив чакъл, а монументалното имение, чиито лакирани дъбови врати проблясваха на утринното слънце, продължаваше да излъчва характерната си бледа елегантност.

Никой минувач по тихата улица не спираше да огледа къщата, приютила някои от най-свирепите асасини на Ерилея. От години Асасинската крепост си оставаше анонимно, ненатрапчиво място, един от многото великолепни домове в заможния югозападен квартал на Рифтхолд. Точно под носа на адарланския крал.

Елин мина през отворената желязна врата, но не разпозна асасините, предрешени като най-обикновени пазачи. Те не я спряха, независимо че носеше боен костюм, оръжия и качулка, скриваща лицето ù.

Предпочиташе да се промъква из града нощем, ала Аробин ù беше спретнал поредното изпитание – явно искаше да провери дали ще успее да стигне до Крепостта посред бял ден, без да привлече нежелано внимание. За щастие, повечето хора бяха заети с подготовката за утрешното тържество на принца.

Търговците вече продаваха стоката си – от малки кексчета до знаменца с образа на адарланския уивърн и сини панделки (в тон с очите на принца, разбира се).

Като ги гледаше, стомахът ù се преобръщаше.

Но пътят ù до имението беше нищожно предизвикателство в сравнение с онова, което ù предстоеше сега. И утре.

Едион – името му отекваше във всяка нейна глътка въздух. Едион, Едион, Едион.

Докато изкачваше внушителното входно стълбище на Крепостта, се постара да прогони мисълта за него, за съдбата му в онази проклета тъмница.

Не беше идвала тук от нощта, в която всичко отиде по дяволите.

Отдясно се намираше конюшнята, където заключи изпадналия в несвяст Уесли, след като опита да я предупреди за капана, който я очакваше. Вдигна поглед към втория етаж и прозорците на някогашната си спалня. Бяха отворени и прохладният пролетен ветрец полюшваше тежките кадифени завеси, сякаш някой нарочно проветряваше стаята за нея. Освен ако Аробин не беше дал апартамента ù на някого другиго.

Като достигна последното стъпало, резбованите дъбови врати се отвориха, разкривайки непознат иконом, който ù се поклони и я покани да влезе. Двойната врата на кабинета отвъд просторното мраморно фоайе беше широко отворена.

Елин прекрачи прага, без дори да погледне надолу, и влетя в къщата, останала в паметта ù като убежище и затвор, като пъклено място.

И каква къща само! Мраморът под сводестия таван и стъклените полилеи на вестибюла беше излъскан до такова съвършенство, че виждаше собственото си тъмно отражение, докато вървеше по него.

Наоколо нямаше жива душа, нямаше го дори изчадието Терн. Всички или бяха по задачи, или им бе наредено да стоят настрана до края на срещата. Явно Аробин не искаше никой да послушва разговора им. Познатата миризма на Крепостта я обви като плащ и се просмука в паметта ù. Благоуханията на свежи цветя и пресен хляб не успяваха да прикрият мириса на метал и пронизващото усещане за насилието, запечатано в стените. С всяка стъпка към богато обзаведения кабинет Елин стисваше зъби все по-силно.

Накрая го видя – седеше пред масивното бюро, а кестенявата му коса сияеше като разтопена стомана на слънцето, изливащо се през високите прозорци от двете страни на облицованата в дърво стая. Елин потули надълбоко в съзнанието си информацията, научена от писмото на Уесли, и влезе със свободна, небрежна походка.

Килимът пред бюрото веднага привлече погледа ù – движение, което Аробин или забеляза на момента, или просто бе очаквал.

– Нов е – отбеляза той и вдигна очи от документите пред себе си. – Кървавите петна по предишния така и не се изчистиха.

– Жалко – коментира Елин и седна в едно от креслата пред бюрото, без да поглежда към съседното, където обикновено стоеше Сам. – Другият беше по-хубав.