Крос

Джеймс Патерсън Крос

Посвещавам на дневното училище в Палм Бийч; на Шърли и директора Джак Томсън

Благодарности

Хиляди благодарности на Фърн Галперин и Мери Джордан за помощта им в разследванията ми; както и на Крис Тебитс, който ми помогна да напишем част от историята.

И накрая — на Стив Боуенс, който бавно, но сигурно убеждава Холивуд да види очевидното, което никак не е лесна работа.

Пролог Как се казвате, сър?

Томсън: Аз съм доктор Томсън от медицински център „Бъркшър“. Колко изстрела чухте?

Крос: Много.

Томсън: Как се казвате, сър?

Крос: Алекс Крос.

Томсън: Имате ли затруднения с дишането? Изпитвате ли някаква болка?

Крос: Боли ме коремът. Имам чувството, че някаква течност се плиска вътре. Понякога не ми достига въздух.

Томсън: Знаете, че сте бил прострелян, нали?

Крос: Да, два пъти. Мъртъв ли е Касапина? Майкъл Съливан?

Томсън: Не зная. Няколко мъже са мъртви. Добре, момчета, дайте кислородна маска. Две системи, два литра физиологичен разтвор. Веднага! Господин Крос, ще се опитаме да ви преместим, за да ви откараме по спешност в болницата. Дръжте се господин Крос, чувате ли ме, в съзнание ли сте?

Крос: Децата ми… кажете им, че ги обичам.

Първа част Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз (1993 г.)

1.

— Бременна съм, Алекс.

Все още си спомням съвсем ясно онази нощ. Дори и след цялото това време, след изминалите години, след всичко, което се случи — ужасните убийци, разкритите и неразкритите престъпления.

Стоях в тъмната стая, обвил ръце около кръста на Мария, отпуснала брадичка на рамото си. Тогава бях на тридесет и една и никога през живота си не се бях чувствал толкова щастлив.

Нищо не можеше да се сравни с това, което споделяхме всички ние — Мария, Деймън, Джени и аз.

Беше есента на 1993-та, но сега ми се струва, че оттогава е минала цяла вечност.

Преваляше два часът през нощта и бебето ни Джени беше болно от ужасен грип. Бедното, сладко момиченце не можеше да заспи, както през по-голяма част от последните нощи. Мария я люлееше нежно в ръцете си и тихичко тананикаше: „Ти си толкова красива“, а аз бях обгърнал жена си с ръце и също я люлеех.

Бях станал първи, но не можах да приспя Джени, независимо от всички трикове, които приложих. След около час Мария дойде и взе бебето. И двамата трябваше да ставаме рано. Работех по случай на убийство.

— Ти си бременна? — промълвих, все още заровил глава в рамото на Мария.

— Неподходящ момент, нали, Алекс? Започнаха да ти се привиждат още болести, биберони, мръсни памперси и безсънни нощи?

— Е, последната част не ми се нрави особено. Да стоя буден до късно… Но аз обичам нашия живот, Мария. И се радвам, че ще имаме още едно бебе.

Продължих да прегръщам жена си и включих музиката на бейбифона, който висеше от люлката на Джанеле. Танцувахме под звуците на „Някой ме следи“.

А Мария ме дари с онази своя полусвенлива, полудяволита усмивка, в която се бях влюбил в мига, в който я зърнах… Бяхме се срещнали в залата за бърза помощ на „Сан Антонио“. Тя бе довела един младеж — член на някаква банда, който бе прострелян. Беше отдадена изцяло на работата си като социален работник. Държеше се прекалено закрилнически с ранения, особено пред мен — детектива от отдел „Убийства“. Личеше си, че не вярва особено на полицията. Нито пък аз, ако трябва да бъда честен.

Притиснах Мария към гърдите си и прошепнах:

— Щастлив съм. И ти го знаеш. Радвам се, че си бременна. Хайде да празнуваме. Ще донеса шампанско.

— Обичаш да си големият, важен татко, а? — закачливо ме погледна тя.

— Да! Макар и да не зная защо. Просто ми харесва.

— Падаш си по плачещи бебета посред нощ?

— Това отминава — кимнах и се обърнах към бебето: — Нали, Джанеле? Млада госпожице, на вас говоря!

Мария надигна глава от плачещото мъниче и ми подари сладка целувка. Устните й бяха меки и подканващи, винаги секси. Обичах да ме целува — по всяко време и навсякъде.

Тя най-после се измъкна от прегръдката ми.

— Върни се в леглото, Алекс. Няма смисъл и двамата да будуваме. Наспи се и заради мен.

Чак тогава забелязах още нещо в стаята и не можах да сдържа смеха си.

— Какво ти е толкова смешно? — учуди се Мария.

Посочих й трите ябълки — всяка нахапана от детски зъбки. Стояха до три плюшени динозавъра — различни по цвят. Детските дяволии на малкия Деймън не ни изненадваха. Нашето малко момче бе поиграло в стаята на сестра си.

Вече бях стигнал до вратата, когато Мария отново се усмихна дяволито и ми смигна. После прошепна нещо, което няма да забравя:

— Обичам те, Алекс. Никой няма да те обича като мен.

2.