Крос

— Разбирам — кимна той. — Никога не съм си и мислил, че ще го направиш. И през ум не ми е минавало.

— Разбира се — отвърна момичето. — Ти си истински джентълмен.

Той отново я целуна, но този път по-настойчиво. Хареса й, че не се отказва толкова лесно. Макар да нямаше значение, защото и без това нямаше да отиде никъде с него. Никога досега не го бе правила — е, поне не беше прекрачвала определени граници.

— Целуваш се страхотно — промълви откровено. — Признавам го.

— И ти не си зле — увери я той. — Всъщност си невероятна! Това беше най-хубавата целувка в живота ми.

Съливан натисна с тяло една врата и внезапно двамата се озоваха залитайки в мъжката тоалетна. Тогава изневиделица се появи Джими Бомбето и застана отпред. Той винаги пазеше гърба на Касапина, когато беше зает с нещо подобно.

— Не, не, не! — възпротиви се Мариан, но не можа да сдържи смеха си, породен от ситуацията. Бяха в мъжката тоалетна! Това наистина беше забавно. Мръснишко, но забавно. От този тип лудории, които вършеха колежаните.

— Ти май наистина си мислиш, че всичко ти е позволено? — попита го закачливо.

— Да. Винаги правя това, което искам, Мариан — отвърна Касапина неочаквано сериозно.

Изведнъж острието на скалпела блесна в ръката му и той го опря до гърлото й. Всичко се промени за част от секундата.

— Ако отрониш дори една дума, тя ще бъде последната ти на тази земя, кълна се в майка си — рече той.

6.

— По този скалпел вече има кръв, виждаш ли? — прошепна й зловещо с намерението да я изплаши до смърт.

И явно успя. После докосна издутината на джинсите си:

— Е, от това острие не боли толкова много. Но от това — доста! — Размаха заплашително оръжието пред очите й. — Ще обезобразя хубавичкото ти лице. Не се шегувам, госпожичке.

Притисна скалпела към гърлото на Мариан Райли и свали ципа на джинсите си. Повдигна полата й и смъкна сините й гащички.

— Не искам да те нараня. Вярваш ми, нали? — изрече ниско.

— Не зная… — едва промълви момичето, бледо като платно.

— Имаш думата ми, Мариан.

След това бавно проникна в нея, сякаш да не я нарани. Знаеше, че не бива да се бави много, но искаше да се наслади на тясната й женственост. По дяволите, след тази нощ никога вече няма да я видя!, помисли си със съжаление.

Тя поне беше достатъчно умна да не крещи и да не се опитва да се съпротивлява с нокти и колене. Когато си свърши работата, Съливан й показа няколко снимки, които винаги носеше в себе си. Трябваше да е сигурен, че е разбрала положението си.

— Сам съм ги правил. Виж ги добре, Мариан. А сега ме чуй — не бива да казваш нищо за случилото се тази вечер, на никого! Но най-вече на полицията. Разбра ли!

Тя кимна, без да вдига очи.

— Искам да го кажеш на глас, малката. И да ме погледнеш, колкото и да ти е трудно.

— Разбрах — едва отрони момичето. — Няма да кажа на никого.

— Погледни ме! — настоя Касапина.

Очите й срещнаха неговите. Промяната в тях бе изумителна. Издаваха страх и омраза, което той обожаваше. Причината се коренеше в детството му в Бруклин, в историята между баща и син, която предпочиташе да запази за себе си.

— Добро момиче. Странно е да го кажа, но те харесвам. Което означава, че ми допадаш. Довиждане, Мариан.

Преди да излезе, той пребърка чантичката й и извади портмонето.

— Застраховка, за всеки случай — обясни. — Не казвай на никого.

После отвори вратата и си тръгна. Мариан Райли се свлече на пода. Трепереше цялата. Никога нямаше да забрави случилото се. И особено онези ужасни снимки.

7.

— Кой е станал толкова рано тази сутрин? Мили Боже, виж ти! Да не би това да е Деймън Крос? А това не е ли Джанеле Крос? — проехтя гласът на Мама Нана.

Тя бе пристигнала точно в шест и половина, за да се грижи за децата, както правеше всеки работен ден. Когато нахлу през кухненската врата, аз хранех с лъжица Деймън, а Мария държеше Джени изправена и я потупваше по гръбчето, за да се оригне. Бебето се разплака отново, бедното ми болно малко момиченце.

— Кой е буден ли? Тези, дето ставаха и посред нощ — осведомих Нана, докато се мъчех да пъхна препълнената с овесена каша лъжица през стиснатите устни на сина си.

— Деймън може да се храни сам — изпухтя Нана и остави торбата си на кухненския плот.

Нещо ми подсказваше, че е донесла топли бисквити и — наистина ли бе възможно? — домашно направен конфитюр от праскови. Включително и обичайните книги за деня — „Боровинки за Сал“, „Подаръкът на влъхвите“, „Лека нощ, луна“.

— Нана казва, че можеш да се храниш сам, приятел. Да не би нарочно да го криеш от мен? — обърнах се към сина си.

— Деймън, вземи лъжицата! — нареди тя.

И той, разбира се, се подчини. Никой не се осмеляваше да противоречи на Мама Нана.

— Проклятие — промърморих и си взех една бисквитка. Слава Богу, беше още топла. След миг усетих божествения вкус и отроних с пълна уста: — Благословена да си, стара жено!