Крос

Двамата със Сампсън прекосихме улицата тичешком и нахлухме в сградата. На бегом изкачихме стълбите на четирите етажа. Когато стигнахме на покрива, нямаше и следа от стрелеца. Никой не се виждаше наоколо.

Дали току-що бях зърнал ирландския убиец, Касапина? Наемникът на мафията, изпратен от Ню Йорк?

Но кой друг, по дяволите, би могъл да бъде?

Все още не можех да повярвам на сцената, разиграла се пред очите ми. Не само бе очистил Джан Ан-Ло толкова лесно, но се бе поклонил като артист след представление.

11.

За Касапина не беше трудно да се смеси с колежанчетата в студентското градче на университета „Джордж Вашингтон“. Беше облечен в джинси и измачкана сива тениска с надпис „Спортен факултет“, а под мишницата си бе пъхнал един оръфан роман на Айзък Азимов. Прекара сутринта по пейките в четене на „Основаването“3, за да може да наблюдава студентите, и най-вече — да следи за Мариан. Момичето бе обсебило мислите му, ала това беше най-малкият му проблем.

Той наистина я харесваше и я следеше вече двадесет и четири часа, а тя взе, че разби сърцето му. Беше си отворила устата. Знаеше го със сигурност, защото я чу да споделя със Синди, най-добрата й приятелка, за „консултантката“, с която говорила преди няколко дни. След това бе отишла на втора консултация, въпреки изричната му забрана и предупреждението му.

Грешка, Мариан.

След часовете по префърцунената английска литература от осемнадесети век Мариан излезе от сградата на университета и той я последва. Момичето се движеше в компанията на двадесетина студенти. Касапина веднага разбра, че се е запътила към апартамента си. Отлично.

Може би бе приключила със занятията за деня, а може би имаше дълга почивка между часовете. Но за нея вече нищо нямаше значение. Тя бе нарушила правилата и сега трябваше да си понесе наказанието.

След като разбра, че отива в квартирата си, Съливан реши да я чака там. Като студентка от горния курс й бе позволено да живее извън комплекса и тя бе наела малък двустаен апартамент на Тридесет и девета улица, който поделяше с младата Синди. Сградата беше на четири етажа, без асансьор. Касапина влезе вътре без затруднения. Предната врата беше с обикновена ключалка, детска играчка за него.

Докато я чакаше, реши да се настани удобно. Съблече се и събу обувките си. Не искаше да цапа дрехите си с кръв.

Прочете малко от книгата си, помота се из стаите наоколо. Щом Мариан влезе, Касапина се скри в спалнята. А когато тя отвори вратата, я сграбчи с две ръце отзад и притисна скалпела под брадичката й.

— О, здравей, Мариан, Мариан — прошепна напевно. — Нали те предупредих да не говориш!

— Не съм казала на никого — едва чуто промълви тя. — Моля те…

— Лъжеш. Обясних ти какво ще се случи. По дяволите, дори ти го показах на снимка!

— Не съм казала, повярвай ми! — проплака момичето. — Обещах ти…

— Аз също ти обещах нещо, Мариан. Заклех се в очите на майка си.

Преряза гърлото й отляво надясно. После още веднъж, в обратна посока.

Докато момичето се извиваше в предсмъртни гърчове на пода, давейки се в кръвта си, той й направи няколко снимки.

Най-хубавите досега, не се съмняваше в това. Не искаше да я забрави, никога.

12.

Следващата вечер Съливан все още беше във Вашингтон. Знаеше съвсем точно какво си мисли Джими Бомбето, но приятелят му беше твърде предпазлив и прекалено се страхуваше за оцеляването си, за да попита: Имаш ли представа какво, по дяволите, правиш? Защо все още сме във Вашингтон?

Е, в интерес на истината, той имаше. Караше откраднат „Шевролет Капри“ с тъмни стъкла по улиците на столичния квартал, известен като Саутийст. Търсеше конкретна къща, готов да убие отново. И всичко това заради Мариан. И нейната голяма уста.

Помнеше адреса наизуст и предполагаше, че вече е съвсем наблизо. Трябваше да направи още един удар и тогава двамата с Джими можеха да напуснат Вашингтон.

— Улиците тук ми напомнят за дома — промърмори Джими, докато се взираше през предното стъкло. Опитваше се гласът му да звучи безгрижно, сякаш наистина се шляят просто така. Но след стрелбата в китайския квартал това не му се удаваше много.

— И защо? — попита ехидно Касапина. Знаеше какво ще каже Джими, винаги знаеше. В интерес на истината предсказуемостта на партньора му през повечето време му действаше успокоително.

— Всичко се разпада направо пред очите ти — въздъхна философски Бомбето. — Също като в Бруклин. И си има причина защо е така. Виждаш ли ваксаджийчетата, дето висят на всеки ъгъл? Кой, по дяволите, би искал да живее тук? И то по този начин?

Майкъл Съливан се усмихна хладно. Джими понякога изпадаше в мрачни настроения и му лазеше по нервите.

— Ако поискат, политиците могат да оправят цялата тази бъркотия — рече Касапина. — Няма да е толкова трудно.

— Ах, Майки, ти си такава мека душичка. Може би трябва да се кандидатираш за сенатор. — Бомбето поклати глава и се обърна, уж да погледне през страничния прозорец. Знаеше, че не бива да прекрачва определени граници.