Крос

Някои от колите набиваха спирачки, други ме заобикаляха, писнаха клаксони. Едно сребристо комби спря. Зад волана беше изнервен баща, чиито деца надничаха през стъклата. Когато зърнаха отпуснатото тяло на Мария в ръцете ми, по лицата им се изписа паника.

Още няколко коли спряха, за да ми дадат път.

„Ще се справим!“, помислих си, сетне изкрещях, сякаш Мария можеше да ме чуе:

— Вече сме в „Сан Антонио“. Всичко ще бъде наред, скъпа. Почти стигнахме, дръж се! Обичам те.

Стъпих на тротоара, когато миглите на Мария внезапно потрепнаха и тя отвори очи. Погледна ме, взирайки се в ужасеното ми лице. Изглеждаше объркана, но постепенно зениците й се проясниха.

— Обичам те, Алекс — едва прошепна тя и някак намери сили да ми смигне дяволито. Така, както само тя можеше да го направи. След това очите на моето сладко момиче се затвориха за последен път и тя завинаги си отиде от мен. А аз стоях и я притисках в прегръдките си, опитвайки се да се вкопча отчаяно в отлитащата й душа.

16.

Мария Симпсън Крос умря в ръцете ми — нещо, което не съм казвал на никого, с изключение на Сампсън и Мама Нана.

Не исках да говоря за последните ни мигове заедно. Не ми беше нужно нито съжалението, нито любопитството на хората. Не желаех да им давам повод за разтърсващи клюки или драматични истории, които да си шушукат на ухо. През следващите няколко месеца, докато траеше полицейското разследване, нито веднъж не проговорих за случилото се пред болница „Сан Антонио“. То беше между Мария и мен.

Двамата със Сампсън разпитахме стотици свидетели, но никой не ни даде някаква следа, която да ни отведе към убиеца й. Проверихме местонахождението на лудия убиец. Установихме, че Касапина още предишната вечер е излетял за Ню Йорк, очевидно е напуснал Вашингтон малко след като бе излязъл през вратата на кухнята ми. ФБР ни помогна, защото бе застреляна съпруга на полицай. Следователно не лудият пратеник на мафията беше убиецът.

След гибелта на Мария настанаха ужасни дни. На сутринта обикалях апартамента с пищящата Джени на ръце, все още препасан с кобура, без да извадя пистолета си. Не можех да спра да мисля, че бебето плаче за майка си, издъхнала пред „Сан Антонио“, където то се бе родило само преди шест месеца.

Внезапно очите ми се наляха със сълзи. Почувствах се смазан от реалността и абсурдността на случилото се. Не можех да се справя с новия си живот. Нито с детето, което не преставаше да плаче в ръцете ми.

— Всичко е наред, бебче — шепнех на бедното ми момиченце, което, измъчвано от коварната болест, навярно искаше да е в прегръдките на майка си, а не в моите.

А всъщност си мислех: Нищо не е наред! Твоята майка си отиде. Ти никога повече няма да я видиш. Нито аз. Скъпата ми, сладка Мария, която никога не е причинила зло на друго човешко същество… Обичах я повече от живота си. Бе ни отнета толкова внезапно… И никой не би могъл да ми обясни защо. Дори Бог. О, Мария — говорех й, докато крачех с нашето бебе на ръце, — как можа да се случи това? Как ще живея оттук нататък? Как ще продължа без теб? Не се самосъжалявам, но в момента не съм на себе си. Но ще се съвзема, ще се съвзема, обещавам ти… Само не сега…

Знаех, че тя няма да ми отговори, но беше странно успокояващо да си представям, че може би поне ме чува. Гласът й сякаш отекваше в главата ми, все едно съвсем ясно различавах думите й: Ще се справиш, Алекс, защото толкова много обичаш децата ни.

— О, Джени, горкото ми бебче. Толкова те обичам! — прошепнах, допрял устни до челцето малката ни дъщеричка.

Тогава видях Мама Нана.

17.

Моята баба стоеше в коридора, водещ към двете малки спални на апартамента. През цялото време ме беше наблюдавала, скръстила ръце пред гърдите си. Нямах представа дали съм говорил на глас. Нана излъчваше твърдост. Изглежда, напълно се владееше.

— Мисля, че ти и децата трябва да дойдете да живеете у дома, на Пета улица. Къщата е достатъчно голяма, Алекс. Така ще е най-добре оттук нататък.

— За какво ще е най-добре? — попитах, малко смутен от думите й, особено след като Джени писна в ухото ми.

— Нуждаеш се от помощ за децата — продължи тя.

— Искам да ти помогна и ще го направя.

— Ще се справим сами. Само ми дай малко време да се окопитя.

Нана не ми обърна внимание и продължи:

— Аз ще бъда с теб, Алекс, и с децата. Отсега нататък ще е така.

Приближи до мен и ме прегърна силно със слабите си старчески ръце.

— Обичам те повече от живота си — прошепна тя и додаде: — Обичах и Мария. На мен тя също ми липсва. Обичам и тези бебета, Алекс.

И двамата плачехме — и тримата плачехме, скупчени един до друг в малката дневна на апартамента ни. Нана беше права за едно — това място не можеше да бъде повече наш дом. Твърде много спомени, свързани с Мария, живееха тук.