Крос

— А сега ми дай Джени — каза тя и това не беше молба. Пое ревящото бебе в ръце и бавно го залюля. Тази твърда жена, висока малко над метър и петдесет, бе отгледала и мен самия, откакто на десет години останах сираче.

Нана потупа Джени по гръбчето и бебето най-неочаквано се оригна. И двамата се усмихнахме, въпреки мъката, която изпитвахме.

— Не подхожда много на истинска дама — прошепна Нана. — А сега, Джанеле, престани с този ужасен рев. Веднага!

Джени тутакси я послуша.

Това беше началото на нашия нов живот.

Втора част Студено досие (2005 г.)

18.

Днес получих писмо от онзи психопат Кайл Крейг, което направо ме побърка. Как бе успял да го изпрати на домашния ми адрес, в къщата на Пета улица? Доколкото знаех, Кайл беше заключен в строго охраняван затвор във Флорънс, Колорадо. Въпреки това беше доста обезпокоително да получа писмо от него.

Алекс,

Напоследък много ми липсват редовните ни разговори и цялото ни общуване, което е повод за това малко послание. За да бъде честен с теб, трябва да ти призная, че това, което ме потиска, е фактът, че ти си под моето ниво — както по отношение на интелекта, така и на въображението. И все пак тъкмо ти ме залови и ме изпрати тук, нали? Обстоятелствата и крайните резултати биха могли да ме наведат на мисълта за някаква Божествена намеса, но разбира се, още не съм стигнал чак дотам.

Както и да е, зная, че си заето момче (не се подигравам), затова няма да ти отнемам много време. Само исках да знаеш, че постоянно мисля за теб и се надявам скоро да те видя. Всъщност разчитам на това. Възнамерявам да убия Нана и децата пред очите ти. Нямам търпение отново да се срещна с всички вас. И това ще стане — обещавам ти.

К.

Прочетох бележката два пъти и едва не ми призля. Сетне я скъсах на малки парченца и се опитах да направя противното на онова, което Кайл искаше да постигне: изхвърлих го от мислите си.

Или поне донякъде.

После се обадих в строго охранявания затвор в Колорадо, за да им кажа за писмото, както и да се уверя, че Кайл Крейг е все още там, в килията.

19.

Беше събота и не бях на работа. Никакви престъпления, нито наказания за днес. Никакви психопати на хоризонта, поне доколкото ми бе известно.

Семейната ни кола в тези дни беше древната „Тойота Корола“, която някога принадлежеше на Мария. Освен сантименталната й стойност и издръжливостта не намирах в нея други привлекателни качества нито във формата, нито в съдържанието й. А още по-малко в белезникавата боя и безбройните ръждиви петна по капака на багажника и на калниците. За рождения ми ден децата ми бяха подарили няколко стикера, на които с големи букви пишеше: „Може и да съм бавна, но пак те изпреварвам“ и „Изпълни молбата ми и открадни тази кола“. Те също не харесваха королата.

И така, в тази светла и слънчева съботна сутрин аз взех Джени, Деймън и малкия Алекс, за да отидем да си купим автомобил.

Докато шофирах, от уредбата в колата се носеха звуците на „Знаменитост за една нощ“ на Туиста4, последвана от „Всичко се разпада“ на Кейни Уест5.

През цялото време децата се надпреварваха да правят все по-налудничави предложения за колата, която трябваше да си купим.

Джени искаше „Рейндж роувър“, но това нямаше да стане поради един куп основателни причини. Деймън се опитваше да ме убеди да му купя мотоциклет, който, разбира се, той нямаше да може да използва поне още четири години, докато не навърши осемнадесет. Идеята му беше абсурдна и аз дори не я удостоих с отговор, ако не се брои изръмжаването.

Малкият Алекс, или Али, беше съгласен на каквато и да е марка кола, стига да е червена или яркосиня. Той беше интелигентно момче и сигурно щях да се съобразя с предпочитанията му, като се изключи „червена“ и „ярка“.

И така ние спряхме пред магазина на „Мерцедес“ в Арлингтън, Вирджиния, което не беше много далеч от вкъщи. Джени и Деймън се заплеснаха по един сребрист спортен CLK с подвижен покрив, докато Али пробваше широката предна седалка на един R350. Аз си мислех за подходяща семейна кола — безопасна, красива и удобна.

— Тази ми харесва — заяви Али. — Синя е. И е хубава. Точно както трябва.