Крос

— Имаш отличен вкус за автомобили, приятелче. Виж тези шест разкошни седалки. Погледни този стъклен покрив, сигурно е висок поне метър и петдесет.

— Красива е — повтори Али.

— Протегни се. Погледни колко е широко, малки човече. Това се казва автомобил.

Продавачката на име Лори Бъргър стоеше до нас през цялото време, без да бъде прекалено настоятелна или досадна. Оценявах го. Бог да благослови компанията „Мерцедес“.

— Имате ли въпроси? — попита жената. — Нещо, което бихте искали да знаете?

— Всъщност не, Лори. Още щом седнеш в R350, и вече ти се иска да го купиш.

— Това доста улеснява работата ми. Имаше същия модел и в черно със сребристосива тапицерия. Наричаме R350 кола с висока проходимост. Купето комби е като на сувовете.

— И съчетава качествата и на двете — усмихнах й се свойски.

В този момент пейджърът ми иззвъня и аз въздъхнах достатъчно високо, за да привлека околните погледи.

Не и в събота! Не и докато си купувам кола. Не и докато съм седнал в този прекрасен „Мерцедес R350“.

— Охо! — възкликна Али и се ококори. — Сетне извика високо през салона, за да го чуят Деймън и Джени. — Пейджърът на тати звъни!

— Ти си един малък издайник! — промърморих и го целунах по главичката.

Правех го по няколко пъти на ден.

Той се изкиска и ме плесна по ръката. Винаги оценяваше шегите ми. Нищо чудно, че двамата се разбирахме толкова добре.

Само че този път съобщението едва ли беше забавно. Веднага познах номера и не смятах, че ще чуя добри новини.

Беше Нед Махони от Отряда за спасяване на заложници. Може би от ОСЗ ме канеха на барбекю с танци в Куонтико?

Обадих се на Нед по мобифона.

— Получих обаждането ти. Защо ме търсиш?

— Алекс, нали знаеш къде е Кентъки Авеню, близо до Петнадесета улица в Саутийст?

— Разбира се. Не е далеч от моята къща. Но в момента се намирам в Арлингтън. С децата съм. Избираме си нова семейна кола. Нали знаеш какво е семейство, Нед?

— Чакай ме там, на Кентъки и Петнадесета. Нуждая се от помощта ти. Ти познаваш обстановката. Не мога да ти обяснявам повече по телефона.

Нед ми съобщи още няколко детайла, но без да навлиза в подробности. Защо беше толкова лаконичен? Какво премълчаваше?

— Но аз съм с децата, Нед! — опитах се да възразя.

— Съжалявам. Екипът ми ще бъде там около десет часа, най-много да закъснее с петнадесетина минути. Не се шегувам, адът се е стоварил над главите ни, Алекс.

Нямаше съмнение, че е така. Защо иначе щяха да викат Отряда за спасяване на заложници, и то във Вашингтон? А и Нед Махони нямаше да ми се обажда в събота сутрин без повод.

— Какво става? — попита ме Али.

— Трябва да отида на едно барбекю — отвърнах мрачно. — И ми се струва, че ще бъда основното блюдо върху скарата! — помислих си.

20.

Обещах на Лори Бъргър, че ще се върна скоро за семейния автомобил, след това откарах хлапетата у дома. По време на цялото пътуване бяха притихнали и нацупени. Също като мен. Карах зад едно комби, на чието задно стъкло бе залепен стикер: „Първо Ирак, после Франция“. Напоследък виждах такива из цял Вашингтон.

„Хубастанк“6 гърмеше от уредбата на колата, което допринасяше допълнително за напрегнатата обстановка. Ето че пак изоставих децата си, за да отида на работа. За тях нямаше значение, че трябва да печеля пари, за да живеем, нито че имам отговорности. Какво, по дяволите, ставаше на Петнадесета улица в Кентъки? И защо трябваше да се случи точно днес? Във всеки случай нищо добро…

— Благодаря за страхотната събота, татко — отрони Джени, докато слизаше от колата на Пета улица. — Наистина ще ми остане хубав спомен.

Надутият й, саркастичен тон ме възпря да се извиня, както смятах да направя. Вместо това рекох:

— Ще се видим по-късно. — После додадох: — Обичам ви. — А това определено беше истина, обичах ги, и то много.

— Да, татко, по-късно. Може би следващата седмица, ако имаме късмет — продължи Джени и сърдито ми отдаде чест. Жестът й ме прониза като копие.

— Съжалявам — измърморих, — наистина съжалявам, деца.

След което подкарах към Кентъки Авеню, където трябваше да посрещна Нед Махони и хората от специалния му екип за спасяване на заложници. Трябваше да разбера какво изисква спешната ми намеса.

Както се оказа, дори не можах да се доближа до Кентъки и Петнадесета улица. Полицаите от вашингтонското управление бяха блокирали района в радиус от десет преки. Положението определено изглеждаше напечено.

Затова слязох от колата и тръгнах пеша.

— Какво става? Чули ли сте нещо? — попитах продавача в кварталната хлебарница, откъдето понякога купувах понички с конфитюр за хлапетата.

— Навсякъде е пълно с ченгета — процеди той. — Само се огледай, братче, ровят наоколо като свине.