Крос

По улиците се бяха събрали стотици зяпачи, бяха се струпали също репортери и телевизионни екипи. Поех по Ем Стрийт, пъхнал ръце в джобовете.

На едно място цареше особено оживление. Хора, живеещи наблизо, и случайни минувачи даваха интервюта. Канех се да отмина, потънал в мислите си, когато чух една жена да нарежда през сълзи:

— Вътре са затворени мои близки, моя кръв и плът! Но никой не го е грижа! Никой не дава и пет пари за тях!

Спрях се и се заслушах. Жената не беше на повече от двадесет години и беше бременна. Като гледах издутия й корем, реших, че всеки момент може да роди.

— Баба ми е на седемдесет и пет — продължаваше да говори тя. — Работи в лабораторията, за да могат децата ми да посещават католическото училище. Казва се Росарио. Тя е почтена жена, не заслужава да умре.

Изслушах още няколко емоционални изявления, повечето на роднини на работници от лабораторията. Както и две на съпруги и деца на наркопласьори, затворени в сградата. Едно от хлапетата беше едва дванадесетгодишно.

Накрая се върнах отново зад огражденията, във вътрешния периметър, и отидох да търся Нед Махони.

Открих го в компанията на някакви мъже с вид на чиновници. Той и капитан Моран бяха застанали пред един от шефските микробуси. Обсъждаха дали да изключат електрическото захранване на сградата.

— Хрумна ми една идея Нед — казах му.

— Е, крайно време беше — въздъхна той.

25.

Касапина все още се мотаеше край полицейските ограждения, макар да знаеше, че не бива да е там. Още преди часове трябваше да е в дома си в Мериленд. Но гледката си заслужаваше. Движеше се сред тълпата зяпачи и се чувстваше като хлапе, пуснато да се скита на воля из някой панаир.

По дяволите, имаше дори колички с хотдог и сладолед! А очите на хората блестяха от възбуда, искаха да видят малко истински екшън.

Касапина определено беше пристрастен към подобни сцени. Смяташе, че тази страст води началото си от дните, които бе прекарал със своя старец в Бруклин. Когато беше малък, баща му често го водеше да гледа пожари и престъпления. Имаше си начин да прехваща полицейските честоти. Това бе единственото хубаво нещо, което бе правил с онзи дъртак. Навярно е смятал, че ще изглежда по-малко откачен, ако мъкне и дете със себе си.

Но баща му наистина беше откачен. Обичаше да гледа трупове — проснати на тротоара, премазани в някоя катастрофирала кола, извадени от подпалена сграда. Лудият старец беше оригиналният Касапин от Слиго. Синът му бе наследил прякора и се бе превърнал в един от най-страшните и търсени убийци в света. Можеше да прави каквото си поиска.

Майкъл Съливан бе изтръгнат рязко от спомените си — някой говореше по мегафон на работничките и въоръжените мъже в сградата. Погледна и отново видя Алекс Крос. Призрак от миналото. Стори му се, че това е знак на съдбата.

26.

Знаех, че необичайната ми идея е като изстрел в тъмното, но си струваше да се опита, ако така можеха да се спасят няколко човешки живота. А и на никого не му бе хрумнало нещо по-добро.

Затова в полунощ зад плътната редица полицейски коли и микробуси, паркирани в другия край на Петнадесета улица, наредих микрофони. Ако не друго, поне изглеждаше впечатляващо, особено с десетките телевизионни камери, разположени наоколо.

През следващия час водех членовете на семействата пред камерите, за да разкажат историите си и да помолят мъжете в сградата да сложат оръжие и да излязат навън или поне да пуснат работничките от лабораторията. Призоваваха ги да се предадат, защото в противен случай много от хората щяха да загинат. Някои от историите наистина бяха затрогващи и аз видях как някои сред любопитната тълпа се разплакаха, докато слушаха.

Момче говореше, че на футболния мач в неделя баща му трябвало да бъде съдия. Майка напомни за сватбата, насрочена за следващата седмица. Бременно момиче бе дошло, за да отправи молба към своя приятел наркопласьор да се предаде. И двамата бяха осемнадесетгодишни.

Тогава отвътре ни отговориха — в сградата прозвучаха изстрели.

Стрелбата продължи около пет минути. Нямахме представа какво се бе случило. Знаехме само едно — думите на близките не бяха успели да трогнат сърцата на обичаните от тях хора.

Никой не излезе. Никой не се предаде. Нед ме дръпна настрани:

— Всичко е наред, Алекс. Може би все пак спечелихме малко време.

Ала това не беше резултатът, на който се надявахме.

В един и половина капитан Моран изключи микрофоните. Явно отвътре никой нямаше да излезе. Те бяха взели решението си.

Малко след два часа началниците решиха, че момчетата от Отряда за спасяване на заложници ще нахлуят първи в сградата. Щяха да ги последват полицаите от управлението, но не и членове на Специалния отряд. Беше крайно решение, но така бе напоследък във Вашингтон заради зачистилите терористични набези. Ченгетата вече не искаха да си губят времето с преговори, от които обикновено нищо не излизаше.

Двамата с Нед Махони щяхме да сме част от първия екип, който щеше да влезе вътре. Заехме позиции на Четиринадесета улица, точно зад обсадената сграда.