Крос

Майкъл, майка му и тримата му братя обаче познаваха и зловещата му страна. Баща му имаше масивни рамене и най-силните ръце, които някой можеше да си представи, особено ако е малко момче. Веднъж улови мишка в кухнята и прекърши врата й с пръсти. Каза на синовете си, че ако не го слушат, може да стори същото и с тях — да им натроши костите. А майка им… рядко минаваше седмица, през която по слабото й, крехко тяло да не се появят морави белези.

Ала това не беше най-лошото. Друго караше Майкъл да се събужда често посред нощ с разтуптяно сърце. Истински ужасяващата история започна, когато беше на шест и една вечер почистваха магазина, преди да го затворят. Баща му го извика в малкия си кабинет в дъното, в който имаше бюро, шкаф с документи и походно легло. Кевин Съливан се настани на леглото и заповяда:

— Седни тук, момче. До мен.

— Съжалявам, татко — рече веднага Майкъл. Знаеше, че сигурно ще му се кара за някоя глупава грешка, която е допуснал, докато изпълняваше задълженията си. — Ще го оправя. Ще оправя всичко.

— Просто седни! — сряза го баща му. — Има много неща, за които трябва да съжаляваш, но сега не става дума за това. Слушай ме внимателно. Много внимателно.

Баща му отпусна длан върху коляното на момчето.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, Майкъл. Знаеш го, нали?

— Да, сър, знам.

— И ще го направя — продължи баща му, — ако кажеш и думичка на някого.

Да каже какво?, искаше да попита Майкъл, но знаеше, че е по-добре да мълчи. Никога не биваше да прекъсва баща си, докато говори.

— На никоя жива душа. — Баща му стисна крака му толкова силно, че очите на момчето се наляха със сълзи.

А после се наведе и го целуна по устата. После направи и други неща, които един баща никога не би трябвало да причинява на сина си.

32.

Баща му беше мъртъв от много години, но отвратителното копеле постоянно се промъкваше в мислите на Съливан. Всъщност той беше измислил необичайни начини, за да избяга от демоните на детството.

Около четири часа следващия следобед той отиде да пазарува в търговския център „Тайсън“ в Маклейн, Вирджиния. Търсеше нещо специално: точното момиче. Искаше да се позабавлява с играта, наречена „Червена светлина, зелена светлина“.

През следващия половин час си набеляза няколко кандидатки пред „Сакс“ на Пето авеню, след това пред „Нийман Маркъс“ и „Лили Рубин“8.

Подходът му бе прям и един и същ — широка усмивка, последвана от дружелюбен опит за запознанство:

— Здравей. Казвам се Джеф Картър. Имаш ли нещо против да ти задам един-два въпроса? Няма да те задържам много, обещавам.

Петата или шестата от жените, която заговори, беше много красива, с лице, невинно като на Мадоната. Заслуша се в думите му. Четирите предишни, с които бе опитал преди това, бяха сравнително хубави. Едната дори имаше вид на кокетка, но всички го бяха отминали. Но това не го притесняваше. Харесваше умните жени, а повечето от тях бяха твърде предпазливи, за да се включат в играта. Или още помнеха съвета на майките си да не разговарят с непознати.

— Е, не точно въпроси — продължи той, докато се усмихваше чаровно на Мадоната в галерията. — Нека го кажа по друг начин. Ако изрека нещо, което те притеснява, ще млъкна и ще си тръгна. Достатъчно честно ли ти се струва? Също като „Червена светлина, зелена светлина“.

— Това е малко странно — отвърна тъмнокосото момиче. Имаше наистина страхотно лице и хубаво тяло. Само гласът й беше малко монотонен, но пък кой ли е идеален. С изключение на Майкъл Съливан, разбира се.

— Всичко е съвсем безобидно — повтори той. — Между другото, много ми харесват ботушите ти.

— Благодаря, но това не ме притеснява. Аз също си ги харесвам.

— Имаш и хубава усмивка. Но ти си го знаеш, нали? Сигурен съм, че е така.

— Давай по-кратко. Не се престаравай толкова.

Двамата се разсмяха и Съливан си помисли, че играта започва добре. Просто трябваше да избегне „червената светлина“.

— Може ли да продължа? — попита учтиво.

Винаги искай разрешение, това бе желязно правило в неговата игра. Винаги бъди учтив.

Тя повдигна рамене, леко присви меките си кафяви очи и пристъпи от крак на крак.

— Предполагам. И без това вече започнахме, нали?

— Хиляда долара — изтърси Съливан.

Това беше моментът, в който печелеше или губеше играта.

Усмивката на момичето изчезна, но тя не си тръгна. Сърцето на Съливан заби учестено. Бе хвърлил въдицата и я чакаше да клъвне. Беше съвсем близо до улова.

— Нищо извратено, обещавам — побърза да добави той, пускайки в действие чара си, но не прекалено натрапчиво.

Мадоната се намръщи.

— Обещаваш, а?

— Един час — уточни Съливан.

Целият трик беше в това как го казваш. Трябваше да прозвучи като най-обикновено предложение, нищо заплашително, нищо извън обичайното. Само един час. И то за хиляда долара. Защо не? Какво толкова?

— Червена светлина — заяви тя и бързо го подмина, без да погледне назад. Виждаше се, че е ядосана.