Крос

Директорът ме чакаше в кабинета си — неговата „светая светих“. Рон Бърнс притежаваше нещо особено: беше корав и властен тип, но се бе научил да води лек и неангажиращ разговор и да се усмихва, преди да заговори по работа. Във Вашингтон това беше задължително условие за големите шефове като него, защото им се налагаше да си имат работа с много потайни и подмолни политици. Като повечето делови хора обаче, Бърнс никак не го биваше в светските разговори. При все това около минута и половина той бъбри за местните спортове и за времето, преди да стигне до истинската причина за посещението ми.

— И така, какво те мъчи напоследък? — попита накрая. — Тони ми каза, че си искал да ме видиш, но доколкото разбирам, не е, защото просто си се затъжил за мен. Аз пък искам да обсъдя с теб някои неща. Като начало — серийните убийства в Мейн и Върмонт. Все на места, където човек най-малко би очаквал да се случат.

Аз кимнах и го оставих да продължи. Но внезапно се почувствах напрегнат и малко неуверен в себе си. Накрая все пак го прекъснах:

— Няма лесен начин да го кажа, директоре, затова ще карам направо. Дойдох да ви съобщя, че напускам Бюрото. Много ми е трудно и се чувствам притеснен. Оценявам всичко, което сте направили за мен, но взех това решение заради семейството си. И то е окончателно. Няма да размисля.

— Мамка му! — процеди Бърнс и удари с длан по бюрото. — По дяволите, Алекс! Защо ни напускаш точно сега? Ти се издигаш много бързо при нас, знаеш го! Ето какво ще ти кажа — няма да те пусна да си отидеш.

— Не можете да ме спрете — отвърнах. — Съжалявам, но съм сигурен, че постъпвам правилно. През последните дни го обмислях безброй пъти.

Бърнс се втренчи в очите ми. Навярно съзря там непоколебимата ми решителност, затова стана от стола си и заобиколи бюрото. И дойде при мен с протегната ръка.

— Правиш ужасна грешка и пагубна стъпка за кариерата си, но разбирам, че няма смисъл да споря с теб. За мен беше истинско удоволствие да работим заедно, Алекс. Беше и много полезно — заяви той, докато си стискахме ръцете.

През следващите няколко минути си побъбрихме притеснено, после станах и се наканих да напусна кабинета.

Когато стигнах до вратата, Бърнс извика:

— Алекс, надявам се, че от време на време мога да ти се обаждам, нали?

Засмях се, защото уловката беше толкова типична за него — той никога не се отказваше лесно.

— В краен случай можете да ми се обадите. Но ще изчакате да минат поне няколко месеца, нали?

— По-скоро няколко дни — промърмори Бърнс, но поне ми смигна, докато го изричаше.

И двамата избухнахме в смях. Чак в този миг осъзнах напълно, че моята кратка и донякъде впечатляваща кариера във ФБР бе приключила.

Освен това бях безработен.

35.

Не обичам да се връщам назад и да си спомням различните етапи от живота си със съжаление, но по-голяма част от времето ми, прекарано във ФБР, беше наистина добро и изживяно пълноценно. Научих много неща и постигнах доста, например успях да спра един психопат от руската мафия, наречен Вълка. В службата спечелих и някои добри приятели — шефа на Отряда за спасяване на заложници, а вероятно и директора. Може би един ден това щеше да ми е от полза.

Въпреки всичко не бях подготвен за невероятното чувство на облекчение, което изпитах, докато онази сутрин изнасях от сградата на ФБР кашона, пълен с мои вещи. Имах усещането, че от плещите ми се е стоварил огромен товар, бреме, което дори не подозирах, че нося. Не бях сигурен дали съм взел правилното решение, но вече дишах свободно.

Повече няма да преследвам чудовища в човешки образ, мислех си, докато крачех с лека стъпка.

Никога вече никакви срещи с чудовища.

Малко преди обяд се отправих към къщи. Спуснах прозорците на колата и се заслушах в песента на Боб Марли9 „Не плачи, жено“10, а думите „Всичко ще бъде наред“ гърмяха от радиото. Аз също пригласях. Нямах план какво ще правя по-нататък, дори за остатъка от деня — и това ми се струваше страхотно. Всъщност идеята да не правя нищо известно време ми допадаше и започвах да мисля, че може да се окажа доста добър в това занимание.

Имаше само едно нещо, което трябваше да свърша без отлагане, докато все още бях в настроение. Подкарах към магазина на „Мерцедес“ и намерих продавачката Лори Бъргър. Направих пробна обиколка с R350 и шофирането по магистралата беше още по-приятно, отколкото да седиш в колата в шоурума. Харесваше ми мощността на автомобила, както и климатикът, който щеше да ощастливи децата, дори и Мама Нана.

Но което беше по-важно, вече бе време най-после да дадем заслужена почивка на старата кола на Мария. Имах достатъчно спестявания, така че купих R350 и се почувствах прекрасно.

Когато се прибрах, върху кухненската маса имаше бележка от Нана. Беше предназначена за Деймън и Джени, но я прочетох.