Кръстоносци в космоса

Не смятах, че е редно да се богохулства в такъв момент. Като издигнах кръста още по-високо, аз заставих омекналите си нозе да направят няколко крачки напред, мърморейки някакво заклинание за прогонване на нечистите сили. Убеден бях, че от това няма никаква полза: краят на света идваше.

Ако демонът бе останал неподвижно на мястото си, нашите редици скоро щяха да се разкъсат и щяхме да побегнем. Но той вдигна някаква тръба в едната си ръка. Оттам излезе ослепително бял пламък. Чух пукот във въздуха и видях как бе повален човек недалеч от мен. Огън избухна над него. Той се търколи мъртъв, с обгорена гръд. Още три демона се появиха.

Когато нещо подобно се случи, войниците бяха обучени да действат, а не да разсъждават. Дългият лък на Червения Джон пропя. Демонът, който бе излязъл най-отпред, се смъкна от рампата, пронизан от едноярдова стрела. Видях как захрачи кръв и умря. Този изстрел като че ли предизвика истински залп: внезапно въздухът посивя от стотина свистящи стрели. Останалите три демона се повалиха надупчени така гъсто, като че бяха мишени в стрелково състезание.

— Те са смъртни — изрева сър Роджър. — Напред! За свети Георги и добрата стара Англия! — И той пришпори коня си право към входа на кораба.

С фанатичен боен вик цялата войска се понесе след него. Честно да си призная, аз също нададох крясък и се устремих към кораба.

Твърде малко си спомням от тази битка, която бушуваше по всички кабини и коридори. Не помня кой и кога ми даде бойна брадва. Запазил съм смътна представа как повалях злите сини лица, които се хвърляха с ръмжене срещу мен; как се хлъзгах и падах по окървавения под, за да се изправя за поредния удар. Сър Роджър нямаше възможност да ръководи битката. Неговите хора просто тичаха като побеснели. Знаейки, че демоните могат да бъдат убивани, тяхната едничка мисъл бе да убиват, което и правеха.

Екипажът броеше стотина членове, но малцина от тях бяха въоръжени. Впоследствие открихме всякакви оръжия в арсеналите, но нападателите бяха разчитали на това да създадат паника. Не познавайки характера на англичаните, те не допускаха, че ще изпаднат в беда. Корабната артилерия беше подготвена за стрелба, но тя беше безполезна, след като ние вече бяхме вътре. За по-малко от час успяхме да ги избием. Измъквайки се от касапницата навън, аз плачех от радостта да видя отново божествената слънчева светлина. Сър Роджър проверяваше заедно с командирите си нашите загуби, които бяха всичко петнадесет души — убити и ранени. Докато седях там, треперещ от изтощение, дойде Червения Джон Хемуърд. Един демон висеше на рамото му. Той хвърли това изчадие в краката на сър Роджър:

— Тоя го проснах с юмрука си, сър — избоботи той. — Реших, че може да искате да оставите един от тях жив за малко, за да го разпитате. Или да не се церемоня и да отсека гнусната му глава ей сега?

Сър Роджър се замисли. Самообладанието му бързо се бе върнало. Никой от нас все още не беше осъзнал съдбоносното значение на това, което се бе случило. Мрачна усмивка пробягна по устните му. Той отговори на английски така свободно, като че говореше на френски — езика на благородниците, който по-често използваше:

— Ако това са демони, то те са жалко племе, защото са толкова смъртни, колкото и хората. В действителност те дори са по-уязвими. За ръкопашния бой знаят не повече от малката ми дъщеря. Даже по-малко от нея, защото от пръстчетата й носът ми е получил множество силни ощипвания. Смятам, че веригите ще направят този приятел безопасен. Как мислиш, братко Парвус?

— Да, милорд — съгласих се аз. — Макар че ще е най-добре да сложим наблизо няколко реликви на светии и на Свети Дух.

— Добре тогава, закарай го в абатството и виж какво можеш да узнаеш от него. Ще изпратя стража да го охранява. Каня те на пир довечера.

— Сир — укорих го аз, — ние трябва да отслужим голяма меса7, за да благодарим на Бога, преди да предприемем каквото и да било друго.

— Да, да — отвърна нетърпеливо той. — Говори с твоя абат за това. Постъпи, както смяташ за добре. Но ела на пиршеството, да ми кажеш какво си научил…

Очите му добиха замислено изражение, когато отправи поглед към кораба.

ГЛАВА ВТОРА

Отидох, както ми бе наредено, с одобрението на моя абат, който реши, че в случая на духовното и на светското начало трябва да се гледа като на едно цяло. Вървях по залетите от слънце улици, заобикаляйки локвите, а градът бе необичайно тих. Народът беше в църквите или се бе събрал по къщите. От войнишкия лагер се чуваше още една меса. Корабът се извисяваше като планина и в сравнение с него сътворените от нас неща изглеждаха незначителни. Но ние се чувствахме окуражени, дори малко екзалтирани, струва ми се, от победата си над сили, които явно не бяха от този свят. Макар и самодоволно, изглеждаше неизбежно заключението, че Бог одобрява делата ни.