Къртицата

Не му остана време да огледа къде е попаднал. Веднага железни пръсти се вкопчиха над лактите на двете му ръце. Тялото му реагира незабавно, с автоматизма на неизвестно кога заучени движения. Рязко привеждане напред, опън с цялата сила на раменете и гърба, завъртане на ръцете. Две черни фигури, повлечени от размаха му, излетяха напред, преметнаха се във въздуха и тежко се блъснаха в пода. Още докато летяха надолу, Бързия вече се обръщаше към изхода, но не успя да избяга от опасността. Засадата бе подготвена прекалено добре. Някой се хвърли в краката на беглеца, друг увисна на гърба му. За миг Бързия с изненада помисли, че за него тежестта е нещо относително. Приведе се повторно, хвана стегнатите около шията му ръце и се опита да преметне и този нападател, но не можа. Онзи, който стискаше краката му, не му даде възможност да направи крачка настрани и да запази равновесие. Заедно с висящото на гърба му тяло, Бързия се олюля и падна. Веднага още няколко нападатели се струпаха върху него.

Биха го дълго, настървено. Измъчено от изпитанията, тялото му не беше в старата форма, която би му позволила да се справи дори с по-голям брой противници. На няколко пъти се опита с внезапен тласък да отхвърли тежестта от гърба си, но силите не му стигнаха. Отгоре жестоко го удряха, ритаха го в ребрата, блъскаха главата му в пода. Накрая, изморени и удовлетворени от извършеното, нападателите един по един се надигнаха.

Някой го хвана за косата и дръпна главата му нагоре. През плуващата пред очите му кървава мъгла Бързия видя черна качулка и две очи, които внимателно го оглеждаха. После пръстите се разтвориха и лицето му болезнено се блъсна в пода.

— Най-после се появи един — произнесе висок глас. — Отведете го в Центъра.

Извиха ръцете му зад гърба, стегнаха ги с метални халки и го изправиха. Сега можеше да огледа къде се намира. Беше попаднал в широка зала с удобни кресла, прикрепени към пода. Не се виждаше никаква друга мебелировка. В едно от креслата седеше дребен човек, облечен в черната униформа на братята по лоялност. Останалите седем пазачи стояха около пленника, готови да осуетят всеки опит за бягство.

Трима от братята го изведоха във вече познатото преддверие. Един от тях отвори външната врата. Бързия помисли, че за да се спусне по скобите, ще трябва да освободят ръцете му, но се оказа, че този въпрос има и друго разрешение. В единия край на площадката имаше тясна кабина, оградена с решетки. Четиримата се сместиха вътре и кабината бавно се плъзна надолу покрай поддържащата колона. Леко разтърсване извести за края на спускането. Братята по лоялност изблъскаха навън задържания и го поведоха по една от улиците.

Повече от половин час крачиха през лабиринтите на заспалия град. И въпреки изминатото разстояние, кварталите не се променяха. Бързия имаше чувството, че се въртят в кръг. Само един ориентир показваше изминатия път — висока бетонна сграда, към която постепенно се приближаваха. Върху черната фасада се открояваха не повече от десетина светлинки и когато разстоянието намаля, Бързия разбра, че това са единствените прозорци. Всичко останало беше глуха сива стена.

Основата на зданието беше заобиколена от висока и плътна желязна ограда. По сигнал на един от братята по лоялност, черната врата се открехна, оставяйки проход, колкото да се вмъкнат вътре един след друг. Още петдесет метра по алея от каменни плочки доведоха малката група до входа.

Широките коридори вътре бяха ярко осветени от синкавите лъчи на дълги стъклени тръби, закрепени по стените. Навсякъде царуваше пустота, само иззад вратите се чуваха приглушени гласове.

В дъното на централния коридор бяха вратите на асансьорите. Тримата братя по лоялност и техният пленник влязоха в една от кабините. Асансьорът потегли толкова рязко, че коленете им се подгънаха. Полетът нагоре продължи около половин минута, сетне кабината спря и четиримата излязоха в нов коридор.

Посрещна ги отчаян вик. Някой крещеше зад една от вратите. Изпълнен с ужас, гласът трептеше на пределите на човешките възможности и Бързия едва успя да разбере непрекъснато повтарящите се думи:

— Не! Не! Само това не! Недейте!

Несъзнателно беше спрял пред затворената врата. Блъснаха го в гърба и той продължи напред, а в ушите му все така кънтеше вопълът на страх и болка. Но само няколко метра по-нататък се раздаде нов глас:

— Защо? Моля ви се! Защо? Нали признах всичко!

— Да, но не вярваш в това — спокойно отвърна някой. — Ти трябва да повярваш, че си най-страшният изрод, който някога се е раждал.

Бързия отмина. Първият глас се разрида и заглъхна.