Къртицата

Беше напрегнал мускулите си предварително и сега всичко стана за секунда. Сграбчи с две ръце ръководителя на Центъра, стремително повдигна тялото му и го захвърли към стената. Нод Карлар още се търкаляше по килима, когато Базил с ръце на пояса се метна към прозореца. За миг пред очите му се мярна широката мрежа, опъната един етаж по-долу, но падането веднага спря и антигравитационният пояс плавно го понесе нагоре, към черното небе. Зад гърба му яростно зарева сирена.

Дори за Бурдан това беше прекалено. Няколко секунди той стоя пред екрана с изкривено от гняв лице, сетне се опомни и погледна към Кар. На лицето на секретаря саркастичната усмивка безнадеждно се бореше с благоразумното печално изражение. Господин съветникът стисна зъби, изкашля се и заговори:

— Приготви заповед, Кар. Нод Карлар се обвинява в държавна измяна и съучастие в бягството на затворник, от нулев клас, раздел строго секретен. Да бъде арестуван веднага, независимо от резултатите на преследването.

— Слушам, господин съветник. Ще заповядате ли нещо друго?

— Папката с личното дело на избягалия затворник да бъде донесена при мене веднага след арестуването на Карлар. На нейно място да се остави папка със следните документи: снимка, име, клас и заповед всички сведения за беглеца да се изпращат лично до мене. Това е. Върви.

Секретарят бързо излезе от кабинета. Бурдан се приближи към екрана. В своя кабинет ръководителят на Центъра за лоялност задъхано ревеше заповед след заповед. Навярно все още се надяваше.

„С тебе е свършено, Карлар — помисли съветникът. — Свършено е, както беше свършено с Ирзал. Той също се надяваше, че ще съумее да се измъкне, но ние двамата бяхме решили съдбата му. Тримата знаехме тайната на Синята кула и това беше прекалено много. Но и двама са много. Един от нас трябваше да изчезне. Съжалявам, Карлар, аз бях по-бърз.“

На екрана Нод Карлар даваше заповед за излитане на реактивните изтребители.

Редките светлини под него бързо се отдалечаваха. Мъглата ги поглъщаше една по една. После облаците го обгърнаха и всичко наоколо се разтвори в студения, влажен мрак. Но той продължаваше да лети нагоре. След минута достигна открито пространство и над главата му се ширна чистото нощно небе, обсипано с милиони ярки звезди. Сред тях като меки жълти прожектори висяха двете луни. Под призрачната нощна светлина облаците долу бавно премятаха своите разрошени тела. Тук-там лъчите на двете луни обливаха със сребро някое надигнато крайче, но след миг то спадаше и пак се сливаше със синьочерните грамади.

Базил висеше сред безкрая на небето. Сега беше сам и му се струваше, че завинаги е избягал от света, който не разбираше. Завладяваше го вечното спокойствие на звездите. Той гледаше тези бляскави точки в небето, а спомените се надигаха… надигаха… Още малко! Още малко и щеше да разбере какво означават за него звездите, защо не иска да се върне към скрития под облаците свят, защо му е толкова близък черният безкрай. Той цял се напрегна, теглейки спомените към повърхността на съзнанието си.

Не успя. Глухо бучене го накара да остави спомените и да се обърне към мъгливия хоризонт. В далечината блеснаха под лунната светлина няколко сребристи точки. Какво беше това? Опасност?

Точките бързо се приближаваха. Вече можеше да различи очертанията им — удължени метални предмети, зад които оставаха дълги бели следи. Бученето се засилваше, превръщаше се в оглушителен рев и изведнъж въздухът се процепи от нов шум. Тракаха бордовите картечници.

Подгонен от свистенето на куршумите, Базил здраво хвана пояса и натисна два бутона. Въздухът пред него сякаш въздъхна и се превърна в ураганен вятър. Облаците долу се понесоха с шеметна скорост. Самолетите трепнаха и изостанаха, но това беше за кратко. Те също можеха да развиват високи скорости.

Студеният вятър блъскаше тялото на беглеца, проникваше под дрехите му, издуваше ги и се стремеше да ги разкъса.

Разбра, че не може дълго да издържи на това преследване. Въпросът не беше в мощността на пояса. При желание можеше да развие свръхзвукова скорост, но за подобен полет бе нужен специален, херметично затворен обтекаем костюм. В тези парцаливи дрехи би замръзнал за секунди, ако преди това съпротивлението на въздуха не строшеше костите му. Дори и сега, при този полет, лицето, ръцете и краката му се вкочаняваха. Едва усещаше пръстите си върху бутоните на токата.

Самолетите го настигаха. Бученето им нахлуваше в главата му, раздирано от трясъка на картечниците. Базил се обърна и ги преброи. Бяха пет.

Единственото му спасение бе в по-високата маневреност. Трябваше да го използува. С вдървения си палец рязко натисна надолу малкото лостче върху токата. Звездното небе се завъртя пред очите му, озова се някъде отдолу… не, всъщност Базил се беше обърнал с главата надолу. Загубената за миг ориентация се възвърна и той веднага направи нов завой. Пред погледа му се стрелнаха два от самолетите, които с рев се напрягаха да го последват. Зад стъклата на кабините бледнееха обтегнатите от претоварванията на лупинга лица на пилотите.