Къртицата

Базил излезе от трансформатора и скоро намери диспечерския пост. През широкия зацапан прозорец видя пустите перони, ръждивите релси, застиналите върху тях малки вагончета. После се обърна и забеляза голямата карта, заемаща почти цялата стена. Като корени на дърво по хартията се разклоняваха линии, линии, линии… И всяка от тях завършваше с малко кръгче. Отстрани бяха написани непознати названия, навярно имена на градове. Бетнопар… Киламада… Итинано… Раш! Да, град Раш, за който бе споменал Раппар. Това беше истинска подземна железница, свързваща отделни далечни градове. Можеше да се стигне дори до Елтена — столицата, ако се съдеше по размерите на кръгчето.

„Чудесно откритие — помисли той. — Тази подземна железница е истинско съкровище, ако се наложи да взимаме властта в страната. Но сега има по-спешни работи. Трябва да разгледам по-подробно командната зала. Кой знае, може би с помощта на бойната метеостанция ще успея да създам райски климат над планините. Хората тук заслужават това и аз ще им го дам.“

Излезе навън, мина по прашния перон, после се спусна на последния етаж.

Посрещна го червена мигаща светлина.

Базил усети злото почти инстинктивно. Хвърли се към видеопулта и включи следящите системи. От екрана сякаш го блъснаха в очите пикиращи бомбардировачи, взривове, хеликоптери, пълни с десантници в сини униформи.

— Не-е-е-е! — яростно произнесе Базил. — Не, няма да ви дам долината!

Ръката му натисна бутона с надпис „Бойна тревога“. Сложните автомати наоколо зашушнаха едва доловимо, изпращайки импулси към неизброимите смъртоносни апарати, скрити под земята на проклетата планина Скалите се разтърсиха от трусове, някъде далече изригнаха вулкани, а около бойната метеостанция се завъртя ураган.

Злорад смях издуваше гърдите му.

— А сега напред, бойци на великия Аткран! — и с този вик той се хвърли към стълбите.

Скочи в асансьора, вратата се плъзна и кабината полетя нагоре. Първи етаж. Навън. Светлинната бариера отново прегражда коридора. Скок през нея. Чуват се изстрели.

Иззад завоя изскочи жалката тълпа, огласяща подземията с отчаян вой. „Картечниците!“ — с ужас помисли Базил и разпери ръце, но не успя да ги спре. Те се провираха край него, под краката му, тичешком, пълзешком търсеха спасение в недрата на земята и падаха в светлинния лъч, надупчени от куршуми. Базил като побеснял хващаше ту един, ту друг и отхвърляше напред измършавелите, почти безтегловни тела.

— Спри! — изкрещя той с почти нечовешки глас.

Тълпата около него притихна, само умиращите хъркаха под ярката светлина на бариерата.

Ика с мъка си проби път до него. Двамата тръгнаха обратно към изхода от подземието, а след тях и цялото племе. Базил не знаеше на какво разчита, но чувствуваше в себе си огромни сили. А другите сляпо вярваха в него, както се вярва на бог. Нищо друго не им оставаше на този свят.

„Не всичко е свършено — внушаваше си Базил, боейки се да признае дори пред себе си, че е точно така, че всичко е свършено и няма спасение. — Да, аз допуснах грешка… фатална грешка… непоправима… Не, няма нищо непоправимо! Но трябваше да помисля за това, трябваше да зная, че тъкмо ужасите на тези планини пазят хората от смъртоносната сила на държавата… Нищо! Все още мога да ги спася! Само няколко жалки секунди ми трябват. Ако не стрелят веднага след като излезем…“

Той се обърна и гледайки право в доверчивите очи на Ика широко се усмихна. Щеше да я спаси. Трябваше да я спаси! Нужно му беше само толкова малко — да не стрелят веднага по тях. А после… Една рота или един полк… Какво значение имаше това? Скритите в него сили кипяха и с тяхна помощ щеше да се справи с цяла армия, с целия свят, ако трябва…

Тунелът свърши.

Долината се люлееше, от скалите се откъртваха тежки блокове и падаха надолу. Някъде зад хребета ракети излитаха от подземните си убежища и се забиваха в летящите самолети. Но хеликоптерите вече бяха тук, в долината, и сред хаоса десантниците насочваха дулата на своите оръжия към изхода от подземието.

„Секунда!“ — помисли Базил, изпълвайки със страстната сила на желанието си цялата долина, целия свят.

И светът не му даде тази секунда.

Трясъкът на картечниците заглуши грохота на падащите скали. Ужасено, племето отново се втурна назад, в бетонния капан, като оставяше зад себе си убити и ранени. Не вярвайки, че все още е жив, Базил се обърна и видя на земята Ика. Докато я повдигаше, ръцете му се обляха с кръв. Но тя сякаш не разбираше, че вече й остават секунди, продължаваше все така доверчиво да се вглежда в очите му и от устните й долетя едва разбираем шепот:

— Ти ще ме спасиш, нали?

— Да — глухо каза Базил. — Ще те спася, мъничка моя. И после заедно ще отидем в хубавия, светлия…

Тя вече не чуваше, а наоколо, олюлявани от земетръса, настъпваха десантниците в сини униформи.

— …най-прекрасния…

Те навярно искаха да го хванат жив. Толкова по-добре. Значи все още можеше да направи нещо в този проклет свят.

— …нежния, чистия, нашия свят.