Къртицата

С ругатни и грубовати шеги хората започнаха да смъкват противогазите. Днес можеха да бъдат доволни. Рискованата акция беше минала без нито една жертва. А тук никой нямаше да ги намери. Властите отдавна се заканваха да унищожат подземията, но всички планове за това изгаряха в огъня на жестока междуведомствена война. Военното министерство не желаеше да губи една толкова удобна комуниканионна мрежа, макар да не я използуваше вече цял век. Повече от сто години продължаваха опитите да се овладеят тунелите. Но старите планове по загадъчен начин бяха изчезнали в Центъра за лоялност. Централната крепост беше недостъпна сред разтърсваните от земетръси планини, а там се намираха командният и енергийният центрове. От друга страна, много генерали се бояха от този проект. Плашеше ги мисълта, че онзи, който завладее подземната крепост, ще може да претендира за мястото на съветник. Затова всеки опит за завземане на тунелите завършваше с прибързано обвинение в държавна измяна. Прекалено старателният генерал изчезваше и акциите срещу обитателите на подземията продължаваха по старата система — епизодични въоръжени атаки и газови удари. Всичко това не даваше особен резултат, но от време на време тържествено измъкваха от тунелите няколко трупа и с това отчасти успокояваха Центъра за лоялност.

Сега положението бе станало по-сериозно. След атаката срещу крепостта, генералите узнаха, че тунелите са получили енергия и подземната линия е заработила. Най-трезвомислещите отново започнаха да разработват планове за действие, но горчивият опит ги караше да бъдат пределно предпазливи. А междувременно бунтовниците ставаха по-активни от когато и да било.

„Бюрократична въртележка — мислеше Базил. — Страх, интриги, твърдоглавие и чистопробна глупост. Всяко отклонение от стандарта се наказва със смърт или с изпращане за преработка. Много ясно, че в такива условия не е възможна никаква решителна акция. Разбира се, биха могли да изтеглят от фронта една дивизия и да я пуснат из този лабиринт. Само че за подобна мисъл човек може да бъде обвинен в измяна… и започва старата песен.“

Мощен смях зад гърба му го отвлече от тези мисли. Той се вслуша в пискливия глас, който продължаваше да разказва:

— …и изскочихме право срещу тях. А пък те бяха толкова шашнати, че даже не забелязаха колко съм нисък. Зърнаха черната качулка и толкоз. А пък аз им викам: „Натам, натам избягаха“. Те — натам, а ние — насам…

Да, качулките… Това също беше добра идея, макар че Базил я предложи по съвсем друга причина. Държеше да не бъде познат. Но другите от групата доразвиха идеята и се маскираха като братя по лоялност. Както личеше от резултатите, мисълта беше полезна.

— Къде ще слизаш? — запита Урман.

— Както винаги — каза Базил. — На следващата спирка.

Той подаде автомата и качулката на Урман. Чантата с противогаза задържа. В тунелите винаги е необходима предпазливост.

Водачът не се нуждаеше от напомняне. Вагонът намали скорост, навлезе в слабо осветена пещера и спря до перона. Вратата се отвори. Базил изскочи навън и без да се обръща тръгна напред по коридора. Зад гърба му вагонът се отдалечи с тихо бучене.

Няколко минути по-късно Базил стигна до шахтата, която се издигаше право нагоре. Тук в стената беше вградена стара каса за оръжие. Остави противогаза в нея и започна да се изкачва по скобите.

Внезапно се почувствува зле. Стори му се, че стените го притискат от всички страни. Ръцете му трепереха върху студеното желязо.

Нещо се надигаше в мозъка му.

„Това е от хипноинструктора — помисли той с напразно усилие да се успокои. — Да, от хипноинструктора. Някакъв закъснял спомен…“

Шахтата около тръпнещото му тяло се люлееше. Напред… назад… напред… Още по-напред… превръщаше се в бетонен коридор, осветен от синкави луминисцентни лампи. Облечен в черната униформа на братята по лоялност един човек крачеше напред и стъпките му оглушително отекваха под надвисналия свод. Това беше той — Базил, новият протоколист на Центъра.

Спомените се сплитаха в неясно, мъгливо кълбо на болка и отчаяние. „Браво, Базил! — казваше някой. — Тази ваша система на бързопис е чудесна за водене на протоколите от разпитите.“ Мяркаха се отделни картини от тези разпити — креслата, върху които бяха привързани смазани от мъченията човешки същества, студените погледи на инквизиторите, тъпите, животинско-примитивни разговори в промеждутъка между разпитите: „…Аз лично прибавям към ароматната дъвка… И какво мислиш, че направи този зеб-заб негодник? Взе, че пукна… Обаче обрах цялата стража в играта на къси сламки…“

Дойде на себе си. Висеше в шахтата, облегнал гръб на бетона, стиснал здраво скобите. Спомените се разсейваха като сутрешна мъгла. Оставаше настоящето, борбата и омразата, която продължаваше да живее в него, макар и подтисната. Тя не отслабваше с времето, само се покриваше с пепел като жарава, която чака да бъде разровена, за да пламне.