Къртицата

Събра сили и продължи изкачването. Скоро стигна до върха, измъкна се от шахтата и се огледа. Уличката беше пуста. Намери сред боклуците парче по-чиста хартия и внимателно избърса обувките си. Изтупа праха от дрехите си и тръгна напред. Познаваше добре този квартал на столицата. Оттук до резиденцията имаше не повече от пет минути път. Скоро щеше да бъде в безопасност.

— Стой!

Мускулите му се напрегнаха в готовност за бой. Стоеше неподвижно и слушаше как се приближават стъпките зад гърба му. Патрул от двама човека… Дреболия… Знаеше добре, че може да отскочи мълниеносно от прицела на автоматите им, да се хвърли върху тях и да ги унищожи преди да са се опомнили. Но това беше безсмислено. Смъртта на двама братя по лоялност няма да промени нещата.

Единият спря зад гърба му, другият мина отпред. Смешно… Те дори не подозираха, че ако пожелае, ще се дръпне толкова рязко, че онзи отзад ще стреля в спътника си.

— Документи!

Базил бръкна в джоба си и извади пропуска. Братът по лоялност погледна малкото картонче и през прорезите в качулката Базил видя как лицето му около очите побледня.

— Смирено молим за извинение, господин нулев. Само служебният дълг ни принуди…

— Хайде, стига! — прекъсна го Базил с добре изиграна досада. — Вървете да си гледате работата.

Доволни, че инцидентът е завършил толкова леко, братята по лоялност се оттеглиха почти тичешком. Докато изчезваха зад ъгъла, Базил ги чу как си шепнат:

— Зеб-заб! Ама и ти си един… Как можа да се нахвърлиш тъкмо върху нулев?

— Че откъде да го позная? Мотае се нощем… Нищо, може да се срещнем пак. И нулевите попадат в Центъра…

Виелицата се засилваше. Снегът покриваше нечистотиите и улиците придобиваха необичайна белота. Нощта изглеждаше странно светла. Под лампите се въртяха вихрушки. Снежни парцали облепваха фигурата на самотния минувач, топяха се и проникваха под дрехите. Но той не усещаше студа. Отново си спомняше дните, прекарани в Центъра за лоялност.

Това не беше живот. Това беше непоносимо, почти физическо изтезание всяка секунда. Дори нощите вместо забрава му носеха отново онези, последните мигове, когато смъртта на цялото племе му доказа, че не е нито бог, нито свръхчовек, а наивник, надценил силите си.

В Центъра за лоялност към него се отнасяха с почитание и неприкрит страх. След залавянето му съветникът Бурдан го бе направил свой любимец и се стремеше по всякакъв начин да спечели неговото благоразположение. В първите дни Базил приемаше това равнодушно, както и всичко около себе си. Гибелта на племето го бе смазала напълно и в същото време бе унищожила вярата му в собствените сили.

По-късно дойде осъзнаването. А заедно с него и нуждата да направи нещо. Не сам. Бе разбрал, че да действува сам дори и за един свръхчовек е повече от безумие, направо престъпление. И Базил прие авансите на съветника. Отначало се съгласи да заеме чисто синекурната длъжност на личен библиотекар. После се добра до най-важното: до Центъра за лоялност.

Ден след ден стискаше зъби и участвуваше в разпитите. Ролята му, макар и пасивна, понякога го довеждаше до моменти, в които му се искаше да разбие главата си в стената. Тогава си повтаряше единствената спасителна мисъл: човек не може сам… Някъде в тази страна имаше хора, които се бореха. Тези хора попадаха в Центъра. Разпитите бяха единственият начин да ги открие.

Откри ги. Първи провал — когато с откраднат гранатомет откъсна колелото на една от черните затворнически коли, принуди стражата да отстъпи под куршумите в канавката, измъкна пленника от колата и едва тогава разбра, че всъщност спасява един труп. Втори провал… Трети… Безумно рискованите му планове се проваляха един след друг, докато дойде успехът — спасяването на заловения Урман. От този ден вече не беше сам. С него бяха хората от подземията.

Мокър, замръзнал, отрупан със сняг, той най-сетне стигна до високата ограда на резиденцията. Пред портала унило се разхождаше часовой, сгушен в прогизнал шинел. Базил се приближи, показа пропуска си и премина в двора. Вторият пост, при входната врата на резиденцията, провери документите му по-внимателно, убеди се, че пристигналият е именно Базил, отдаде чест и се отдръпна настрани.

В широкия хол беше топло. Войниците от вътрешната охрана седяха край големия електрически радиатор и играеха на дълги сламки. Новодошлият почти не им направи впечатление. Вече го познаваха.

Потръпвайки от топлината, Базил се изкачи по страничната стълба. Спря на първата площадка, отключи вратата на стаята си и влезе вътре. Съблече се, хвърли мокрите дрехи на пода и мина в банята. Стоя под горещия душ дълго, докато изчезнаха и последните следи от студа, от напрежението на акцията. После облече дебела мъхеста хавлия и се върна в стаичката. Новото му жилище не беше нещо особено, но за тукашните условия трудно би могло да се намери по-добро. Самостоятелна стая, меко легло, електрическо отопление, баня с гореща вода… Предлагаха му дори прислуга, но той отказа.