Кървавата река

Щеше ли да я измъчва същата несигурност? Щеше ли да може да отхвърли всичко, на което бе учена да вярва, и да приеме без въпроси тайното знание, което сега нахлуваше в сърцето и душата й? Как щеше да се справи с процеса на отучване — на решаване къде действително е истината?

Въпреки всичко, през което беше минал, Стив не беше близко до решаването на този проблем. Той все още се разкъсваше между двете култури. Убежденията, втълпявани му повече от седемнадесет години, не можеха да се изкоренят. Той вече не смяташе мютите за полухора или за врагове, но дълбоко в себе си още вярваше, че е — по някакъв неопределен начин — по-добър от тях. Но имаше известен напредък. Само преди две години той беше смъмрил Роз, задето бе дръзнала да каже, че мютите имат право на съществуване!

От момента, когато беше излязъл на повърхността за първия си полет над белите пясъци на Ню Мексико, възгледите му за света бяха започнали да се променят; процес, който беше ускорен от пленяването му от племето М’Кол. Кадилак и Мистър Сноу и преди всичко Клиъруотър му бяха помогнали да открие неподозирани дълбочини на емоции, чувства на удивление и привързаност към Света със синьото небе.

Отначало вътрешният конфликт между тези нови емоции и онова, което той като трекер знаеше, че е вярно, го караше да се чувства виновен. Това беше последвано от нарастващо разбиране, че е отгледан с постоянна диета от лъжи и че онова, което открива, е истинското състояние на нещата. Той се почувства привлечен от Плейнфолк. Излизането на повърхността беше като „връщане у дома“; фраза, която оттогава беше използвал многократно. Дълбоко в себе си той знаеше какво точно означава тази фраза, но в езика на трекерите тя нямаше никакъв смисъл. Домът беше Рузвелт/Санта Фе, но той вече не принадлежеше към него.

Проблемът беше — въпреки топлата му привързаност към Мистър Сноу и непреодолимото му желание да е с Клиъруотър, — че той вече не беше сигурен къде принадлежи. Последните две години бяха дали богато доказателство, че животът му се оформя от сили, които не разбира. Той беше видял със собствените си очи силата на земната магия да изтича през Клиъруотър, беше видял Кадилак да чете бъдещето в камъните — дори беше зърнал нещо от това у себе си. И все пак не можеше да приеме безрезервно като мютите, че всяко действие е предопределено, че миналите и бъдещите събития са оформени от някакви невидими същества.

Въпреки всичко случило се, въпреки факта, че беше призовавал името на Великата небесна майка в много случаи, той бе запазил здравословния си скептицизъм. Талисмана, Мо-Таун, Небесните гласове, по-малките духове, които яздеха вятъра, живееха в горите, в скалистите чукари, реките, езерата и потоците бяха фантазии, предадени от минали поколения мюти с лули, пълни с рейнбоу, за обяснение на известни геофизически явления.

Източната и западната врата на небето, през които всеки ден слънцето влизаше и излизаше, бяха класически пример. Мютите приписваха митично значение на събития, за които нямаха ясно, рационално, научно обяснение. По общо признание — доколкото той знаеше — още нямаше научно обяснение и за специалната дарба, която той споделяше с Роз, или силите, притежавани от Клиъруотър, Кадилак и Мистър Сноу, но един ден щеше да има.

В известен смисъл и двете страни бяха прави. Ако вярваш, както вярваха трекерите, че всичко може да се обясни, или, както вярваха мютите, че нищо не става случайно, тогава животът — всичко съществуващо — трябва да има значение. А щом има значение, значи има и логическа структура, което на свой ред означава, че един ден всичко, включително мютската магия, ще може да бъде разбрано. Всичко ще стане известно.

Да… намесата на Талисмана в моменти на опасност беше това, което трекерите наричаха „късмет“. Нищо повече от непредвидено съчетание на събития, които поставят точния човек на точното място в точния момент. Или обратното. Кадилак можеше да твърди, че Пътят е начертан, но беше също толкова вярно, че ако имаш ясна цел, ако анализираш всички елементи на една ситуация и тяхното влияние в различни пермутации в избран курс на действие, тогава — в девет от десет случая — ще знаеш какво да правиш. При условие, разбира се, че имаш достатъчно ум да разсъждаваш.

Стив знаеше, че желае да бъде в Света със синьото небе, но въпреки случайния подтик — обикновено в моменти на пълно отчаяние — да остави Онзи, който е горе да ръководи нещата, той вярваше, че бъдещето се оформя тук, на земята. От хора като него. Чувството, че е определен да постигне големи неща, може би, както твърдеше Клиъруотър, му беше дадено от Талисмана, но то може да бе съществувало през цялото време, може да беше продукт на неговото генетично наследство, бавно съзряващо, докато бе развивал физическите и интелектуалните си способности през безкрайните часове на упражнения и учение.