Кървави книги (Том 3)

Въпреки че беше сам в скривалището, Барберио имаше странното чувство, че го наблюдават. През калейдоскопа от фигури на Бъзби Бъркли4, който се въртеше в главата му, той усещаше погледите на хиляди хора. Усещането не беше толкова лошо, че да му се прииска да се напие, само че те не го изпускаха от очи, наблюдаваха го втренчено и понякога се смееха, а друг път плачеха, но през повечето време просто го зяпаха глупаво.

Така или иначе, в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Крайниците му се бяха предали, бяха станали напълно безчувствени. Барберио не знаеше — и навярно по-добре, — че пълзенето е накарало раната му да се отвори и че в момента кърви до смърт.

Около два и петдесет и пет сутринта, когато филмът стигна до двусмисления си финал, Барберио умря в пространството между стените на „Муви Палас“.

Преди да се превърне в кино, сградата била мисионерски дом. Ако беше погледнал нагоре по време на сетния си дъх, Барберио щеше да зърне неуместната за едно кино прашна фреска на ангелско войнство и щеше да реши, че вижда собственото си възнесение. Но той умря с танцуващи момичета пред очите и беше щастлив от този факт.

Фалшивата стена, през която проникваше светлината от задната страна на екрана, беше временна преграда, издигната като параван пред фреската. Човекът, който я бе поръчал, беше решил, че да се боядисат ангелите ще бъде проява на неуважение, пък и не вярваше, че киното ще просъществува дълго. Рано или късно щеше да фалира и тогава той можеше да събори стената и да се върне в бизнеса, като замени поклонниците на Грета Гарбо с богомолци.

Това така и не се случи. Киното не фалира и продължи да прожектира филми. Тома Неверни (истинското му име беше Хари Кливланд) умря и пространството зад фалшивата стена беше забравено. Вече нямаше жив човек, който да знае за съществуването му. И да искаше, Барберио не би могъл да си намери по-скришен гроб в целия град.

Но въздухът в това пространство беше останал жив в продължение на петдесет години. Беше събирал като резервоар напрегнатите погледи на десетки хиляди очи. Половин век кинозрителите бяха изживявали чужди животи върху екрана на „Муви Палас“, прехвърляйки симпатиите и страстите си върху примигващите илюзии и енергията на емоциите им беше отлежавала като забравен коняк в скритото пространство. Рано или късно тя трябваше да бъде освободена. Всичко, от което се нуждаеше, беше катализатор.

Докато не се появиха Барберио и неговият рак.

Две: Филмът

След като се помота двадесетина минути в тясното фоайе на „Муви Палас“, младото момиче във вишневочервена рокля с щампа на лимони придоби видимо разтревожен вид. Беше почти три сутринта и нощната прожекция вече беше приключила.

Бяха изминали осем месеца от смъртта на Барберио в киното, осем дълги месеца на сравнително слаби продажби на билети. По време на двойните нощни прожекции в петъците и съботите обаче залата винаги беше препълнена. Тази нощ бяха излъчили два филма с Клинт Истууд, два спагети уестърна5. Но Бърди се съмняваше, че момичето с вишневочервената рокля е фенка на уестърни, този жанр, така или иначе, не беше за жени. Може би беше дошла заради Истууд, а не заради насилието, въпреки че тя не намираше нищо привлекателно в това лице с вечно присвити очи.

— Мога ли да ви помогна? — попита Бърди.

Момичето я погледна нервно.

— Чакам приятеля си. Дийн.

— Изгубихте ли го?

Отиде до тоалетната след края на филма и още го няма.

— Лошо ли му беше?

— О, не — побърза да защити трезвеността на приятеля си момичето.

— Ще изпратя някой да го потърси — рече Бърди. Беше късно, беше уморена и започваше да ѝ писва. Идеята да прекара дори миг повече от необходимото в тази мизерна дупка хич не ѝ се нравеше. Искаше да се прибере, да легне и да поспи. Просто да поспи. Беше на тридесет и четири и смяташе, че е прекалено възрастна за секс. Леглото беше за спане, особено ако си дебело момиче.

Бърди бутна двукрилата летяща врата и надникна в салона. Обгърна я наситената миризма на цигари, пуканки и хора; въздухът беше с няколко градуса по-горещ от този във фоайето.

— Рики?

Рики заключваше задния вход в дъното на залата.

— Онази миризма вече я няма — извика ѝ той.

— Чудесно. — Преди няколко месеца в близост до екрана се беше появила някаква ужасна смрад.

— Сигурно нещо е умряло зад киното — отбеляза Рики.

— Ще ми отделиш ли минутка? — извика му тя в отговор.

— Какво има?

Той се запъти лениво към нея по застланата с червен килим пътека, закачените на колана му ключове подрънкваха при всяка крачка. На тениската му пишеше „Само младите умират добри“.

— Някакъв проблем? — попита Рики, като си издуха носа.

— Отвън има едно момиче. Разправя, че загубило приятеля си в кенефа.

Той се намръщи недоволно.

— В кенефа?

— Да. Ще хвърлиш ли едно око? Ако не възразяваш.