— Не е останало много от мен, напи? — призна Гевин.
Ти го каза, синко.
— Бях внимателен, както ме учеше. Копелетата няма да ме търсят.
Адски се радвам.
— Не е останало много за намиране от мен, а?
Баща му си издуха носа и го избърса три пъти. Веднъж от ляво надясно, още веднъж от ляво надясно и накрая от дясно наляво. Беше му навик. После изчезна.
— Дърт лайнар.
В далечината изсвири продължително влак и Гевин вдигна очи. Видя себе си — стоеше съвършено неподвижен на няколко метра от гроба. Носеше дрехите, с които бе напуснал квартирата преди седмица. Бяха измачкани и замърсени от продължителното носене. Но плътта! Плътта беше по-сияйна, отколкото собствената му плът някога е била. Почти блестеше под светлината на дъждовния ден, а сълзите по страните на двойника караха лицето му да изглежда още по-прекрасно.
— Какво не е наред? — попита Гевин.
— Когато идвам тук, винаги се разплаквам. — Другият Гевин тръгна към него, като стъпваше по гробовете, и там, където нямаше трева, чакълът хрущеше под краката му. Изглеждаше по-реален от всякога.
— Идвал си тук и преди?
— О, да. Много пъти през годините…
През годините? Какво означаваше това? Че е идвал да скърби за хората, които е убивал?
Сякаш в отговор на мисълта му:
— Посещавах татко. Два, може би три пъти годишно.
— Това не е твоят баща — каза почти развеселено Гевин, — а моят.
— Не виждам сълзи по лицето ти — отговори двойникът.
— Не чувствам…
— Нищо — каза другият. — Не чувстваш нищо, ако трябва да си честен.
Вярно беше.
— А на мен… — Двойникът се разплака отново и носът му текна. — Ще ми липсва, докато съм жив.
Преструваше се, разбира се. Но тогава защо имаше такава тъга в очите му? Защо чертите му се разкривяваха така грозно, когато плачеше? Гевин плачеше рядко, сълзите го караха да се чувства смешен и слаб. А това същество се гордееше със сълзите си и се перчеше с тях. Те бяха неговият триумф.
Той разбра, че вижда един по-съвършен Гевин, но отново не изпита тъга.
— Давай, поплачи си. Не ми пречиш.
Създанието почти не го слушаше.
— Защо е толкова болезнено всичко? — попита след малко то. — Защо чувството на загуба е това, което ме прави човек?
Гевин сви рамене. Какво разбираше той от изящното изкуство да бъдеш човек?
Съществото избърса носа си с ръкав, подсмръкна и се помъчи да се усмихне.
— Съжалявам — каза то. — Държа се като проклет глупак. Моля те, прости ми. — И си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Всичко е наред — отговори Гевин.
Чувстваше се смутен от видяното и се радваше, че си тръгва.
— Цветята твои ли са? — попита той, докато обръщаше гръб на гроба.
Създанието кимна.
— Той мразеше цветята.
То трепна.
— О!
— Но какво разбира той?
Без да погледне повече към статуята, Гевин тръгна по пътя, който минаваше край църквата. Беше изминал няколко метра, когато тя извика след него:
— Можеш ли да ми препоръчаш зъболекар?
Той се усмихна и продължи да върви.
Наближаваше пиковият час. Главното шосе, което минаваше край църквата, вече гъмжеше от забързани коли — навярно беше петък и хората, които се бяха измъкнали по-рано от работа, бързаха да се приберат вкъщи. Проблясваха ярки фарове и ревяха клаксони.
Гевин навлезе в трафика, без да се оглежда, пренебрегна скърцането на спирачки и пороя от ругатни и тръгна между колите, сякаш се разхождаше по пусто поле.
Калникът на една забързана кола одраска крака му, друга едва не го блъсна. Нетърпението на шофьорите да пристигнат на място, което скоро щяха да изгарят от желание пак да напуснат, беше комично. Нека си беснеят, нека да крещят и да го обиждат, нека видят празното му, лишено от индивидуалност лице и да се приберат, преследвани от мисълта за него. Ако имаше късмет, някой от тях щеше да се паникьоса, да се отклони от курса си и да го прегази. Все тая. Гевин вече принадлежеше на случайността и отсега нататък щеше да бъде неин знаменосец.